Време е
Колкото повече наближава балната вечер, толково повече си мисля за деня след нея. В осем звънецът ще удари. Учителите отново ще вземат дневниците и ще влязат в клас. Учениците пак ще треперят пред изпитване. Всичко ще бъде постарому. Само нашата класна стая ще остане тъмна и заключена. Никой няма да прекрачи прага й, никой няма да поздрави с “Добро утро”, да отвори прозорците, да изтрие дъската, на която ще стои планът от последния урок. Няма да се чуе глас, нито шум от отваряне на шкафове и прелистване на тетрадки. За първи път от четири години училището ще осъмне без нас.
Тръгваме. Къде – не знаем. Времето на детството изтече. Може да сме пораснали и да сме най-красивите и най-бляскавите, но сме си големи деца. Защото най-много ни се остава в даскало. Точно сега. Крадем мигове, секунди. Още минута да сме всички заедно. Още веднъж да влезем в час. Но дните минават...
Сякаш ни гонят. Насила ни откъсват от нещо близко, познато и родно. Не ни искат вече в училище. И ми се струва почти предателство, че онези, които преди години ни посрещаха, сега ще ни изпратят. Споделяха дните ни, обичаха ни, учиха ни, привързаха ни към себе си , а сега ни казват: “Вървете и се борете! Отвъд звънеца е Животът.”
Гледам се в огледалото. И все ми се струва, че абитуриентката е друга. Но... Сложих подписа си на последното класно. Днес на излизане се обърнах, за да видя за последно сградата, където четири години се връщах след всяко лято. Тя отново гърмеше от глъчка и смях. Ослушах се – моят глас го нямаше. Той вече не принадлежи на това място. Както и аз. Само спомените остават да живечт вечно тук.
Сбогом! Време е ...