Криворазбраната цивилизация (анализ)
Хаджи Коста още в първите си реплики оплаква изгубената традиция: „За едение време стане, вий се не сте още готови, манджата ви се още неувряла, се тряба да чакам. Седнем на софра, дъщеря ни ... тя се я няма, се има да довършва. От заран насам я няма никаква: да стане и тя с време, като сяко момиче, да земе да полей на баща си, да попримете и поочисти из къщи, да ми приготви кафето, да ми пообърши калеврите.“ Софрата, огнището - важните знаци за семейна общност, са разтурени. Домът е напуснат от охраняващата го патриархалност. Самият „патриарх“ Хаджи Коста трудно би могъл да наложи здравата традиция, защото изглежда като експонат от друга културна традиция. В ремарките към първо действие е описан „с потури, ферменя, фес, седнал на мендерлика, с дълъг чибук, пуши“ - твърде ориенталският му изглед е нашенската антитеза на крайната модерност, по която са се повели жена му и децата му.
Майката, която по природата си трябва да продължава и да пази рода, в лицето на Злата стига до абсурда да превръща децата си в несвои. Димитраки и Анка тя определя с нескрита гордост като французи: „Виж, като си доде от Авропата, какъв са изменил? Поприличал на френче: сякаш не е наш син.“ А Анка „Като са накичи, сякаш не е българка. ...Мяза на съща вранцузойка...“ Необузданият стремеж към чуждото е довел до парадокса брат и сестра да не си приличат по родителите, т.е. по „своето“, не само като културна традиция, но и като природа, а тяхната еднаквост да идва от „чуждото“.
Особено болезнена за Възраждането е подмяната на езика, който е един от важните маркери за национална идентичност. При среща Димитраки, Анка и Злата маниерно започват диалог на смешен френски.
Недопустимо за всеки морал пък е отричането от родителите, равнозначно на отричане от себе си - Анка: „...Да не ми станяше баща. Защо господ не ма е дал дъщеря на един европеец, на един цивилозован баща?“, и Димитраки: „Да зная, че има (показва с пръста си) толкози месо българско у мене, отрязвам го и го хвърлям на кучетата. ... Тъй, Марийке, тъй; ти гледай да са цивилизуваш, па сетне да мож да са откажеш от българщината; защото на света няма по-просто нещо от българката и от българската поезия.“ Това гротескно изкривяване на българската идентичност не може да прости Войников. Морализаторски авторът отнема честта на обърканото семейство на Хаджи Коста. А виновникът за настъпилия хаос в ценностната система на българската добродетелност - мосю Маргариди, наказва с безславна смърт. Тя е възмездие и символична присъда на злото, дръзнало да наруши родния космос. Заради по възрожденски търсената поука Войников нарушава правилата на комедийния жанр и съчинява трагичен финал на „Криворазбраната цивилизация“.
Вместо модел за българска идентичност, ситуирана във възрожденското настояще, Войников предлага нейния антимодел.
