Срещата с Ангелинка- истина или сън (съчинение разсъждение върху разказа “Ангелинка” от Елин Пелин )
Дали образа на “Ангелинка” е реален или е сън не е определящо. По важно е чувството, което този образ поражда в дванадесет годишното момче. Пастирчето се влюбва в представата си за Ангелинка, чийтообраз е изграден в сънишата и мечтите. Срешата с момичето не поражда чувството, а само го потвърждава.Тази първа любов остава в паметта на писателя, като спомен за сбъднат блян.
Животът на момчето в дома на леля Станка не е много щастлив. То е сираче и това го кара да се чувства чужд. Еднообразният селски живот потиска нежната му душа и няма нищо хубаво, което да стопли сърцето му. Красивият образ на Ангелинка, който си представя овчарчето, се превръща във великолепен и недостижим блян. Неземното момиче въплатява в себе си духовната и физическа красота. Това малко “създание” кротко и добро събужда любовта у сирачето. Чрез пряка характеристика, портретно описание и сравнение Елин Пелин представя великолепното момиче, изпълнило фантазията и сънищата на момчето. Романтичните мечти на пастирчето през прекрасните планински нощи показват духовната му красота иусета към красивото. Там близо до звездите,легендите и действителността,сънят и реалността се сливат в едно и само впечатлителното детско сърце може да ги побере.
Ликът на Ангелинка е изграден под влияние на религиозната представа за свещената красота. Във въображението на пастирчето, се преплитат представата , свързана с волността на птичият полет : “мъничка, хвърчаща, прилична на някакво бяло врабче”, и божествената красота на “ангелчетата, изписани в черковата”. Въображаемият свят – светът на приказните легенди, внушават още по силно стремежа на сирачето към красотата и доброто. То силно копнее да осъществи своята мечта – да види Ангелинка.
Писмото от леля Дъмша поражда силни чувства в момчето. Той го прочита, изпитвайки радост. Но е много огорчен, защото в “щастливото писмо” няма поздрави само за него и започва да се чувства още по - чужд. Сълзите на сирачето и непоносимата горчивина, която изпитва, показва безсилието, което се крие в сърцето му. Мъката му, че няма да види Ангелинка, е изразена чрез сравнението: “...заплаках като момиче с безпомощни сълзи.” . Но когато леля Станка го вижда, тя му казва,че ще може да я види, радостта му се завръща и когато тръгва, пастирчето “хвръква”. Чрез символиката на цветята е внушена чистотата и красотата. Пастирчето се връща в утринта на Възнесение изпълнен с надежди и любов.
Срещата с Ангелинка възражда красивите чувства у сирачето. Контрастът между мрака и светлината, внушава жинерадостта и красотата на любимото момиче. Овчарчето се възхищава от неземната хубост на Ангелинка, приема я като олицетворение на красотата. Противопоставянето на земното и небесното е разкрито в думите: “В нея нямаше нищо замно... Усетих се слаб и недостоен, но сърцето ми се изпълни с радост...” . Пред очарованието й бледнеят образите в сънищата и мечтите. Благоговението на развълнуваното овчарче, за което гостенката е дошла от неговия приказен свят, е изградено чрез сравнението: “Тогава аз пристъпих, треперещ, примрял от срам, и сложих в скута й като на жертвеник всичката иглика.” .
Споменът за изпитаното щастие се възкресява в паметта на разказвача, голямата му обич към Ангелинка продължава да съществува. Силните чувства на момчето заличават границата между съня и реалността. Любовта е себе познание, емоционален опит, чрез които разбираш себе си. Момчето вниква и в тайнството на щастието, което е повче от мираж, отколкото действителност, и въпреки неговата краткотрайност осъзнава, че пътят към него минава през мечтите, които правят живота на човек по поносим и го извеждат извън битовото и обикновеното –на онова “звездно” загадъчно и недостижимо място, където може да прибивава Ангелинка.
Краят на текста разколебава реалността на спомена ( “И до днес още ... не мога да разбера истина ли беше това, или сън.”), но утвърждава значението на въображението, блянаи любовта за духовното съзряване на човека.
