Да направя добро... клетнику("Една българка", Иван Вазов)
В този ред на мисри доброто, което главната героиня на Вазовия разказ „Една българка”, баба Илийца, решава да cтори, носи основните му харастеристики. Нещо повече. Нейната доброта е не само действена и безкористна – тя стига и до най-високото си проявление – жертвоготовността.
Баба Илийца е обикновена селска жена, с изпечени от тежък труд ръце и изписано на лицето й страдание. Може би именно по тези белези момъкът с четнически дрехи, когото тя среща в челопешката гора, познава голямата й доброта и решава да й се открие.
Сред мислите на героинята, които авторът представя като вътрешна реч, се откроява и желанието й, изказано с автентичен простонароден език: „Да направя това добро клетнику!”. Емоционалната му сила той е отбелязал графично, посредством многоточието и удивителния знак. Тези думи на баба Илийца не са само израз на честност – да се изпълнява дадената дума, - но и на вътрешна потребност. Пожелателната глаголна форма „да направя” тук съдържа и молитвена интонация. Падсказва я подразбиращото се извънтекстово начало на изречението: „Моля те, Боже, помогни ми...”. Същеествителното „добро” е смисловото съсредоточие на фразата, а неин емоционален връх – думата „клетнику”. Тя е употребена в старинната й дателна форма и се явява като синоним на нещастник, страдалец, мъченик, както е и в Ботевото изповедно стихотворение „На прощаване” („та тебе клета оставих”, „немили, клети, недраги” „затуй че клетник не трае...”). Така още тук, в експозицията на разказа, за неуката, но будна Вазова героиня борецът за свобода добива свят ореол, защото страда в името на велико и благородно дело – освобождението на България.
Продължението на мислите на баба Илийца по-нататък: „Беки и Бог се умилостиви и поживи детето”, не намаляват стойността на човеколюбивото й решение. За нея Божията помощ не е условие за изпълнението му, а очаквано следствие от искреното й и добронамерено обещание. Подобно възприемане на цитираните думи получава още по-силна подкрепа в четвъртата част на разказа, когато баба Илийца, изпълнена с вяра, че прочетената молитва в черквата на манастира „Пресвета Богородица” ще поживи внучето й, е изцяло обзета от мисълта да изпълни обещанието, дадено на бунтовника.
Потърсила, но ненамерила разбиране и подкрепа от отец Евтимий, в името на доброто, на човешкото и патриотично добро, баба Илийца е предпочела пред спокойствието и сигурността на манастира изпълнения със страх, тревога и изпитания обратен път. С риск да бъде заловена е жестоко наказана, тя освобождава ладията и преминава с нея придошлия Искър. Нейната жертвоготовност героично и хуманистично обагря и решетието й да скрие у дома си един въстанал срещу Турската империя бунтовник, въпреки че знае каква присъда очаква и нея, и дома й, ако турците го открият или съселяните й го предадат.
В контекста на разказа се изяснява, че и челопеченката баба Илийца, и момъкът от Ботевата чета влагат и допълнително лексикално съдържание в думите „добро” и „добър”. Добро дело и за двамата е и патриотичното дело, което включва и направеното добро на един родолюбец. Такъв характер има и всичко, което в тази тревожна и изпълнена с опасности нощ прави за бунтовника милостивата и добра героиня на Вазов. Въпреки голямата разлика във възрастта и общественото им положение, шестдесетгодишната челопеченка, каято живее в едно затворено патриархално общество, и двадесетгодишният, все още голобрад момък, поел отрано пътя на борбата и живял в средата на българската ревалюционна емиграция в Румъния, говорят с общ възрожденски език.
За игумена на манастира, комуто смята да довери срещата си с бунтовтиа, баба Илийца мисли с определенията „милостив и добър българин”: първото, характеризиращо хуманистично-християска, а второ – народностно-патриотична добродетел, защото „добър” тук означава родолюбив. С форма от същото прилагателно („Бабо, благодаря ти, ти си добра жена”) момъкът назовава най-характерната черта на баба Илийца – родолюбието. Увереността му в силата на добротата й, неразделно свързана с естествена и действена изява и на патриотичните й чувства, е причина той да не си съмнява и в намерението й, когато поради настъпващото разсъмване тя отлага приютяването му за вечерта.
Поради стечение на драматични обстоятелства добрата българка не успява да спаси живота на младия бунтовник, на изпълнява даденото му обещание, донася му хляб и връхна дреха. Постига го не само с риск да живота си, но и с нравствен компромис, като излъгва, че хлябът, който поисква от калугера Евтимий, е за нея, и като взема „скришом” дреха от манастира. Престъпването на две божии заповеди не я компрометира като християнка. Тя не го прави, за да облагодетелства себе си, а за да спаси един човешки живот. Още по-силно си откроява добротата в постъпката й, защото момъкът, заради когото се решава на грях, е готов на Христова жертвоготовност.
В повиствованието на разказа баба Илийца изявява и други същностни черти на характера и психиката си: твърдост и безстрашие, смелост и борбеност, решителност и разсъдителност, милосърдие и състрадание, физическа и душевна устойчивост, но всички те произтичат от нейното отзивчиво патриотично сърце и се изявяват във връзка с желанието й да направи добро на един непознат й бунтовник, тръгнал „за христинска вяра курбан да става”.
Не случайно за заглавие на тази своя творба Вазов е продпочел не „Челопешката гора”, нито името на героинята, а нардностната й принадлежност, „българка”. Между това съществително и неопределително местоимение „една” след прочитането на разказа сам вписва определенията: обикновена, но добра, родолюбива и всеотдайна.
