Подвигът и саможертвата на бунтовника в името на свободата
Бунтовникът е непреклонен в решението си,родено от две силни плюсови чувства- любовта към България и омразата към поробителите.Неговата житейска позиция е мотивирана и от твърдата й убеденост, че избраният път е единствено възможният за човек ,който има чест и будно чувство за дълг пред народа си.Подтик за решението на лирическият герой е и поривът към най-висшата човешка ценност - свободата,и законно право на всяка отделна личност,на всеки отделен народ. Творбата "На прощаване" е поетическо свидетелство за човешки героизъм, подвиг и саможертва,на онези българи изоставили дом им семейство в името на свободата.
Борческата устременост на героя е предопределена от ненависта към чуждия поробител.Чрез миналото време на глагола "станах" още в първите стихове е заявено,че тази активна житейска позиция е категоричен и и отколошен избор на младия мъж.Само незатихващото чувтво на дълбока синовна обич и жал подтиква лирическия герой отново да се обърне към майката,за да й обясни мотивите,които са го накарали да избере пътя на героичната саможертва.Началният стих "Не плачи, майко, не тъжи"сякаш отново се отваря вече воден спор,чийто изход отдавна е известен.Колкото и да е солна родителската болка,тя не може да разколебае бунтовника.Далеч по силен от майчинкия глас е повикът на съвестта. Личната и национална гордост на лирическия герой веднъж вече го е принудила да напусне свидния си дом и да приеме съдбата на скиталеца емигрант.Нерадостната му участ е следствие от непримиримостта към робството,експресивно назовано "черна прокуда",а поривът за борба е предопределен от ненависта към чуждото насилие,тегнещо над родното.Изразът "турчин,че бесней" в съчетание със синекдохата "бащино огнище" оформя представата за гибелната същност на робството.Гордата и свободолюбива личност на героя е устремена към единственото възможно решение-тотална революционна промяна в робското битие на народа.
Бунтовникът ясно съзнава,че неговата смърт в борбата е напълно възможна.Той не се страхува от нея, а я желае,защото тя достоен завършек на един отдаден на идеала живот,тя е смърт-себепостигане. Лирическият герой е уверен в значимостта на делото,непоколебимо вярва и във величието на своята мисия - чрез героичната си саможертва да даде тласък на борбата и да внуши на съвременниците си,че трябва да живеят в света на идеите,че свободата е "благородна свята цел"("Петрушан").В стихотворението двете възможности за изхода от борбата не са равностойни-по вероятния изход е смъртта.Саможертвата е представена като доброволна в порива на бунтовника към достойно себеосъществяване и себедоказване.За него геройчната смърт е необходимост в борбата,защото чрез нея ще се потвърди значимостта на борческия идеал,както и пълноценността на направения избор.
Представата за възможната гибел е конкретна в съзнанието на лирическия "аз".Тя е подчинена на желанието му да загине с достойна и красива смърт,която ще се превърне в пример за невръсните му братя,за всички бъдещи борци.Подвигът-саможертва е "видян" и внушен в изповедта пред майката като начало на вечен живот,на духовно безсмъртие.Борецът за свобода е постигнал победа над смъртта- преодолял е страха от нея,а това е най-великата победа на човешкия дух.Той внушава на майка си,че смъртта не е край,а начало на нов живот вечен в паметта на потомците.Юнашката майка трябва да участва и в този процес на възкресяване на сина, чрез словото-да овладее мъжествено скръбта си,да разказва "с сърце", за него,да поддържа спомена и да предаде заветния дял на братята:
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Смъртта на бунтовника ще бъде смърт без гроб.Неговото разкъсано,разчленено тяло ще се слее със земята-бялото месо ще "изчезне"в белия цвят на скали и орляци,а черните му кърви ще попият в родната земя.Братята няма да бъдат свидетели на този героичен незабравим акт,ще намерят само сабята и пушката и ще се докоснат до юнашкия дух.Попадането им в територията на подвига за тях ще бъде вид патриотично вдъхновение да продължат достойно борческото дело.За бунтовника е особено важна надеждата,че след гибелта започнатото от него дело ще се увенчае с успех,тази надежда поддържа оптимизма му.
Четирите стиха,в които е изобразена юнашката саможертва,свидетелстват,че подвигът осигурява духовно безсмъртие..Чрез сможертвеното отрицание на собствения си живот борецът за свобода се извисява нравствено,постига величие и слава.
Бунтовникът представя и втора възможност пред своята майка-възможносттада се върне "жив и здрав".да дочака бленуваната свобода.Младият човек,който е на ясно с реалностите,иска да успокои майчиното сърце,да го изпълни с вяра.
Неслучайно е избрана пролетта като сезон,в който ще възтържествува мечтаната свобода.Животът се възражда.Свооя нов живот ще започне и свободния народ.Анафората "жив и здрав"разкрива естествена човешка радост на младия човек,че е оцелял,че ще усети близоста на близките си.Красиви са юнаците,които даряват народа си със свобода.С гордост Ботевият герой говори за силата,за величието им.Народът ще посрещне освободителите си по стар обичай с китка цвете.Повелитените глаголни форми "берете","късайте","плетете" създават представа за всенароно посрещане.
И на фона на всеобщото ликуване е показан личен момент-срещата на младия мъж с най-близките му същества-майка и либе.С трепет бунтовника чака мига,в който ще усети близостта на майка си и ще застане с гордост пред нея,доказал правотата на своя житейски избор.Целувката,прегрътката, синонимните глаголи "тупа" и "играе" доказват любовта на лирическия герой към неговото "либе хубаво".
Пренасяйки се мислено в бъдещето,младият човек се сепва и разбира,че едва сега започва страшният,но славен път.Път,който той съзнателно е избрал и който ще го отведе към безсмъртието:
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Саможертвата ще се превърне в един нов живот-в сърцата и в паметта на хората.
Житейската позиция на бунтовника от"На прощаване"е отражение на мисленето и емоционалната нагласа на българина през Възраждането-епоха на героични дела за скъсване с робството.
Свободата винаги е била мечта,стремеж,представа за щастието на човека от различни епохи,но нашите предци са превърнали тази мечта в реалност. Тя е най-трудно постижимият идеал,чиято реализация не зависи само от единици духовно извисени личности,а от всеки по отделно и всички заедно.
изразява горещото му желание да оцелее този млад живот, да бъде победено злото, надвиснало над тези беззащитни хо¬ра. Думите му, отправени като пожелание за здраве, зазвучават и като молитва към Бога, и като заклинание животът да възтържествува над смъртта. Писателят съумява да разкрие една типична черта за нашия народ - човещината. Да помогнеш на чо¬века, който е изпаднал в беда - това не е ли висша проява на нравственост!
Иван Вазов е писател, чието творчество е про¬пито от мисълта за Родината. „България, българи¬нът, българското - това е центърът на негова¬та вселена.” Тези думи на литературния критик Милена Цанева най-точно подчертават идей¬ната и тематична насоченост на Базовите про¬изведения. Неслучайно един от най-хубавите разкази на народния писател носи заглавието „Една българка”. Образът на баба Илийца въплъщава родолюбието и смелостта, майчи¬ната обич, загрижеността и жертвоготовността на българката от епохата на националноосвободителната борба.
Нравствена красота на обикновената бъл¬гарска жена е художественото основание за авторовото възхищение: „Аферим, бабо, машаллах” Това са думи на благодарност, на благо¬слов, избрани от Вазов за мото на разказа.
Със същата песенна възхвала в миналото на¬родният певец е изразил почитта си пред духовната сила на българската майка, отгледа¬ла онзи юнак Стоян, когото турци „на два го пъ¬тя вардили, / на третия го хванали.”
Дори враговете, смаяни от нечуваната сила и безстрашие на хайдутина, необичайно щед¬ро и искрено благославят майка му: „Аферим, бабо, машаллах! Още един такъв да отгледаш!”
Стояновата майка от народната песен е близ¬ка до Вазовата героиня баба Илийца. Те сякаш се сливат в един образ - образа на българката с нейната безгранична майчина обич и преда¬ност, доброта и човечност, патриотизъм и готов¬ност за саможертва. Затова благодарствените слова от народната песен звучат със същата си¬ла като мото към творбата на Вазов. Само с три думи един писател и цял народ изразяват ог¬ромната си признателност към българката. Не би могло да се намери друго, така кратко и толкова вълнуващо обръщение. То сякаш не е нарочно търсено, а избликва спонтанно от ду¬шата.
Възторженото чувство е породено от постъп¬ките на базовата героиня. Като истинска бъл¬гарка и християнка, тя извършва подвиг в дните на погром на Априлското въстание. Помага на ранен бунтовник от Ботевата чета, тръгнал да жертва живота си в името на свята цел. Стара¬та жена приема момъка като свой син. Сърцето й е изпълнено с човечност, топлота и отзивчи¬вост към чуждото страдание.
Писателят изгражда образа на своята герои¬ня, проследявайки действията й. Използвана е портретна, психологическа и речева характе¬ристика. Още с външния си вид баба Илийца се откроява сред другите жени - „ висока, кока¬леста, мъжка на вид.” Портретното описание съз¬дава усещането за физическа сила. Това впе¬чатление се допълва от постепенно разширява¬ната в сюжетното развитие на разказа предста¬ва за нравствения облик на героинята. Упори¬та, смела и съобразителна, единствено тя сред скупчените на брега селянки дръзва да моли турчина да я вземе в ладията. Обръща се към него със затрогващи думи и успява да умилос¬тиви сърцето му. Старата жена знае, че на вся¬ка цена трябва да премине реката. В постъпки¬те си тя се ръководи не само от желанието да спаси болното си внуче, но и от стремежа да помогне на българския бунтовник, когото слу¬чайно среща в гората на път към Искъра. Виж¬дайки бледото, изпито лице на четника, тя ре¬шава да направи „добро клетнику”. Всички след¬ващи действия на баба Илийца са подчинени на това решение. Душевното й състояние е разкрито чрез трескавите мисли: „....Божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става. ”
Патриотичното и религиозното чувство у бъл¬гарката се сливат в едно. Тя е готова да помогне в името на християнската вяра и в името на всичко българско. Възхищение буди храброст¬та на тази жена, която нито за миг не се колебае. Дори не помисля да предаде бунтовника на тур¬ците, макар да знае, че навред цари смут и тревога. Майчиното чувство, заговорило в сър¬цето й, я изпълва със сила и твърда решимост да се бори, за да спаси, „ако даде бог, два живо¬та. ”
В манастира баба Илийца не среща очаква¬ното разбиране и помощ. Противопоставяйки смелата челопеченка на сърдития малодушен калугер, Вазов подчертава силата и решителността на действията й. Достойно и смело е нейното поведение. Напуснала късно манастира, баба Илийца тръгва сама в нощта. Писателят-психолог внимателно проследява ду¬шевните вълнения на героинята. Природната картина, майсторски нарисувана, създава усе¬щане за нещо страшно и опасно.
Баба Илийца е обезпокоена от неочакваното препятствие, което среща на брега на реката: лодкарят го няма, а синджирът на ладията е зак¬лючен с катанец за кол, здраво забит в земята. Колебанието й трае само миг. При мисълта за бунтовника, който я чака в гората, тя изтръпва и решава да премине сама обратно реката, до¬ри с цената на живота си. Започва страховита борба с кола. В този кулминационен момент най-пълно е разкрито единството от физическа и нравствена сила на героинята. Задъхана, сграбчила кола с двете си ръце, тя се върти упорито около него, като напряга яките си мишци. Епизодът, наситен с напрежение, кара всеки българин да почувства основателна гордост и да изрече ду¬ми на възхвала към жената-героиня, която с не¬човешки усилия води половинчасова борба с кола. Нищо не е в състояние да сломи волята й. По-силно от всичко е желанието й да спаси четника. Тя проявява жертвоготовност, като сама преминава с ладията Искъра.
Чрез речева характеристика и с помощта на изразителни глаголи и епитети писателят разкри¬ва преживяванията на баба Илийца при втора¬та й среща с бунтовника.
Слязла от ладията, старата жена „незабавно” тръгва към гората. Когато вижда четника, съ¬образително му подава най-напред хляба, за¬щото знае, че е гладен. Като набожна жена, съзнава, че е сторила грях, открадвайки от ма¬настира дреха за момъка. Но тя е уверена, че този грях е оправдан, защото е извършен в име¬то на нещо свято. Като българка, чувства, че е постъпила правилно. Четникът е стоплен от май¬чинската загриженост на челопеченката. Той усеща топлотата във всяка нейна дума, в об¬ръщенията й: „момче” и „синко”. Наблюдател¬на и досетлива, селянката поема пушката му, като го окуражава и духом с думите: „Стягай се момче!” На отчаяния въпрос: „Къде да се дяна, бабо, сега?”, тя отговаря простичко, но уве¬рено: „Как къде? Ами у дома!" Знае добре, че поема огромен риск, че „жива я изгарят, ако усетят”, но нито за миг не се колебае. Продължава да върви редом с ранения, като майчински го подкрепя с едната си ръка, а с другата носи пушката му и болното дете. Докос¬нала изстиналите ръчички на внучето си, баба Илийца проплаква. Момъкът е потресен и не смее вече да очаква помощ от „ великодушна¬та” жена, сполетяна от голямо лично нещас¬тие. В този ми г тя през сълзи му напомня, че ще го чака вечерта на същото място. Дори мъката от загубата на детето не е в състояние да пом¬рачи благородството и добротата на селянка¬та. Стремежът й да помогне на четника е про¬диктуван от дълбока човечност и от искрен пат¬риотизъм.
Вазовата героиня е носителка на нравствена сила и величие. Със своето родолюбив и чест¬ност, твърдост и непоколебимост в решенията, майчинска нежност и отзивчивост тя вълнува поколения българи. Извършила добро, баба Илийца заслужава песенната и авторова възх¬вала: „Аферим, бабо, машаллах!”
Само един смел и изключително упорит чо¬век би могъл да се справи с препятствията, пред които застава баба Илийца. Само духовно из¬висеният би дръзнал да се бори за чуждия жи¬вот, рискувайки собствения си.
Една жена, една българка показва на какво е способна в името на своя народ, в името на святата българщина.