Алеко Константинов
Тук има два въпроса, които строго трябва да се разграничат: първо, какво представлява Алеко като морална личност, като характер и, второ, какво представлява той като художник? Неговите произведения ни дават възможност да съдим доста определено както за човека, тъй и за художника. Но когато съдим, трябва да имаме ясно съзнание — за кого собствено съдим — от що се възхищаваме — от нравствения идеализъм на личността ли, или от предимствата на художественото изображение — от гражданина и обществения деец или от художника? След като изучим основно моралните качества на личността, нейния характер, нейната нравствена воля, след като проследим в произведенията и отражението на нейните творчески способности, ние можем да отидем по-нататък — да се издигнем до една синтеза на едното и другото, да подирим оная основа в индивидуалната душа, върху която се обединяват две сили, различни по своите прояви и същности, но все пак произтичащи от една и съща индивидуалност. Значи, като една по-нататъшна задача на изследването може да се постави цялостната, всестранната характеристика на тая индивидуалност. Но преди нея трябва да се направят необходимите разграничения, защото без тях е невъзможна каквато и да е определена, установена преценка.
У нас, трябва да признаем, когато се говори или пише за Алека, повече се занимават с гражданина, отколкото с художника — считат задачата си разрешена, щом изтъкнат идеализма на гражданина. Ето защо в повечето случаи това, което е казано за Алека, носи характер не толкоз на литературно изследване, колкото на публицистика.
Мислим, че отдавна е време да се подложи Алеко като писател и изобщо като индивидуалност на едно по-внимателно изследване — едно изследване, което без друго трябва да се абстрахира от досегашните погрешни тълкувания и оценки, от общите и безразборни възторзи. Може би това изследване ще доведе до заключения, противоположни на мъгливите заключения на некритичното отношение — възможно е — но, така или иначе, ние сме длъжни да разграничим предварително задачите си — и то ясно да ги разграничим, като не държим сметка за афектираността на писаното досега върху Алека — да установим по-точно, по-обективно размерите на неговата писателска дарба и неговото значение в историята на нашата художествена литература. Следата, която остави Алеко след смъртта си, минава не само през българската литература — тя се простира и през нашия обществен и духовен живот. Алеко е една от ценните, бихме казали, идеалните личности в историята на българската интелигенция — онези личности, които наложиха своя отпечатък върху живота на нашата младеж през 90-те години. Те не са много. При това тяхната характеристика не се свързва толкоз с политическите им възгледи, колкото с моралната страна на тяхната личност. В нашия политически живот те заемат съвсем отделно, изключително място — и в политическата си дейност остават обособени, както и в своя по-дълбок вътрешен живот. Чрез тях политическата идея добива смисъл и оправдание — те са конкретен израз на един идеал, който стои несравнено по-високо от политическата мисъл, на която те служат и на която посвещават силите си и живота си.
Личността на Алека, взета в нейната цялост, е нещо много по-широко и по-съдьржателно, отколкото кой и да е момент от неговата политическа и обществена дейност, взет сам по себе си.
За да се схванат особеностите на тази личност и за да се изясни напълно нейното действително значение, тя трябва да бъде разгледана от всяка страна — и ние ще се опитаме да сториме това по-нататък, — трябва да бъде изяснена не само от гледището на един ограничен политически идеал. И само след такова едно разглеждане ние ще имаме ясно понятие за историческото развитие на българската интелигенция, за нейните представители, за нейните лутания и заблуждения, за необикновения идеализъм на нейните водители и за несъмнените подвизи, които е извършила в краткото време на своето оформяване и развитие. За нас представлява интерес преди всичко вътрешният живот на тази интелигенция — а, без съмнение, в най-определени форми този живот е даден в нейните представители, в тия, които изразяват най-пълно нейните стремежи и идеали.
Алеко преди всичко със своята личност отбелязва един важен момент в историята на българската интелигенция — един момент, който все още не е напълно изживян, не е изцяло изчерпан. В известно отношение той и до днес е типичен представител на една голяма част от тази интелигенция. Има типични страни в неговата психика, които ще бъдат и трябва да бъдат преодолени. Но има и нещо, което докрай ще запази своята ценност. Идеализмът на тази личност, както и на всяка друга крупна личност сред нашата интелигенция, ще запази, струва ми се, завинаги своята актуална страна — ще остане завинаги един пример, един жив образец.
В кои съществени черти на неговата личност се разкриват някои от характерните черти на българската интелигенция — как бихме определили тия черти, така съвсем схематично и бегло набелязани?
В сферата на политическите идеали съществува известна неустановеност, колебливост. Едва в последните години на живота си Алеко се домогва към един по-определен политически идеал — и започва своята практическа дейност в областта на реалната политика. Преди това той е един политически мечтател, един утопист, един сантименталист в политиката, едни наивен оптимист в своите обществени възгледи — при това един хумористично настроен изобразител на българската действителност, който спира вниманието си върху една комична проява, върху един конкретен образ — без да се вглежда в основанията на тая проява, без да дири нейните по-дълбоки мотиви. Той още не съпоставя своя неясен, обществен идеал с дадената действителност — той минава край нея, но не и през нея. Тъкмо в момента, когато тя застава пред него, мощна, наложителна, неизбежна, с всичките си противни страни, тъкмо когато той спира поглед пред нейното неизбродимо зло, тъкмо в този момент тя го унищожава и се освобождава от неговото любопитно и проницателно око. Тая действителност не обича неговия хумор, неговите насмешки и не желае тайните й да бъдат изяснени в яркото хумористично осветление на един комичен ефект. Тя е твърде мрачна, твърде тъмна и не може да понася светлината и изобличението на смеха.
Алеко умира — и това, което остава след него, като нещо неумиращо, то е неговият нравствен облик — онова вътрешно благородство на личността, нейната непоколебима честност и безкористност, нейното дълбоко убеждение, че над всички идеали стои един-единствен върховен идеал — да не изменяме никога на себе си и на оная съвест, която носим у себе си, да не отстъпваме никога от задължението, което сме поели преди всичко пред себе си и сетне пред другите — да запазим силата на своята нравствена воля, да противопоставяме тази воля — като нещо активно, като нещо борческо, — да я противопоставяме на всяка враждебна сила. Ако ние притежаваме тази нравствена, активна, борческа воля, ние ще притежаваме най-важното, най-същественото, върху което може да се оформи и да се развие един идеал — бил той обществен, бил той политически. Без нея и най-възвишеният идеал е само една мъртва дума, една поза само, един жест, който често увлича, но никога не завладява.
Това, което ние особено ценим у Алека и което бихме желали да бъде една константна сила в живота на българската интелигенция, то е именно тая нравствена воля, нейното благородство и нейната непоколебимост.
