"Немили недраги" - характеристика на Странджата

Всяка национална литературна творба изгражда герои - светци, отдали живота си в името на най-висшия и най-достоен идеал - свободата на род и родина.Несъмнено сред галетията литературни герои, пример на жертвоготовност, средищно място заема Странджата - почитаният знаменосец от повестта "Немили - недраги" от Иван Вазов.

Странджата носи най-светлото от представата за българския хъш емигрант, мъченик в реалността и мечтател в душата си.Както и повечето Вазови герои и той има свои прототип.Това го прави реалистичен и земен образ и в същото време романтичен и нравствено извисен.Странджата живее в една мизерна действителност в румънския град Браила, но душата му е другаде - в обичаната родина, сред родния Балкан, свидетел на подвизите му и изпълващ мислите и мечтите му,Знаменосецът е най-обаятелният сред образите на българските хъшове в повестта.Целият му живот, делата и мислите му, мечтите и стремежите му са отдадени на светъл идеал - свободата.

Странджата, подобно на другите хъшове е принуден да напусне родината и да води жалко съществуване, лишено от материална сигунорст и човешко достойнство.Неговото минало е свързано с борбите за свобода и за това говори гръмкият надпис "Народна кръчма на Знаменосецът".Още по показателна е литографията, закачена на видно място в опушената изба.На нея е изобразена славна сцена от четническия живот: "В средата се издигаше един великан, които държеше високо червен байрак със словата: "Свобода или смърт!".Не случайно Вазов в детайли описва тази картина, която няма художествени достойнства, но има изключителна морална стойност за собственика и за всички посетители на кръчмата.Тя говори за патриотизма и героичния дух на Странджата и често събужда носталгия по славното минало и възвръща загубеното лично достойнство на емигрантите. Като израз на уважение и преклонение пред личността на знаменосеца са думите: "Да живее храбрия Странджа - Знаменосец"Странджата е обединяваща фигура сред хъшовете.Той е не само най-възрастен, но излъчва човешко достойнство и гордост, каквито трудно се запазват в тежките емигрантски години.Героят събужда респект и създава ред между братята си. Принуден да води нерадостния живот на емигрант, Странджата намира начин да служи на своя идеал и висша цел в живота си - благото на народа му.Неговата кръчма дава гостоприемството си на всички изпаднали в беда българи.Той им осигурява несамо подслон и топла храна, но и морална подкрепа.Авторът нарича кръчмата "будна" като внушава и прякото значение на епитета - със запалени свтлини и метафоричното - носеща будното съзнание на българите.
Знаменосецът се отличава със своя вид: "най-снажен, дълголик, сух, жълт с гъста черна брада".На челото му личат зарастнали рани.Портретната характеристика е завършена в края на първа глава "Тоя бледолик, дулнав, сух като скелет човек беше Странждата, знаменосецът."

Особено ярка представа за благородните идеали и възвишени стремежи на страдалците добиваме от III глава, в която Странджата - най-обаятелният герой в повестта, произнася своята пламенна и незабравима реч. Тя очертава смисъла на мученичеството, разкрива всеотдайната жертвоготовност и безкористно родолюбие на българските емигранти.
В пета глава настъпва и смъртта на Странджата.Това е последен урок по родолюбие за младита хъшове. Към разказа за последните мигове на Странджата и за неговата смърт писателят пристъпва чрез описание на кръчмата. Худажествените детайли градят представа за самота и създават предчувствие за трагичен край “...съдовете, шулците, чашите, немити и без ред, лежаха повалени по лавицата и дебел пласт прах ги покриваше вече. Разтройството и запустението царуваха вече в кръчмата, тъй шумна и многолюдна преди няколко време”. В обезлюдения дом, където хъшовете са мечтали за нови подвизи и слава, при болния хъш е само Бръчков. Явно гладът и нуждите са се оказали по-силни от съчувствието към страдащия. Странджата понася физическо страдание: лицето му добива “смъртна бледност”, очите му са “избистрено и необикновено лъскави”, гласът му е”слаб и пресеклив”. Този вид е мъченически. Но още по-голямо от физическото страдание на хъша е душевното. За един герой като него болничното легло е недостойно смъртно ложе. Последните мигове от живота на героя са свързани със спомени за минали битки. Той говори “само за битките в Стара планина” и за”хъшуванията си”. Странджата е неутешим, че смъртта го стига в чуждата страна, грохнал от болест, забравен и изоставен. Той се чувства самотен и страда, защото неговите приятели не са до него в предсмъртния му час. Хъшът тъгува и затова, че няма да доживее, за да види как най-съкровената му мечта-свободата на България, ще се сбъдне. Въпреки болката, че не е изпълнил докрай мисията си, Странджата очаква смъртта с гордост и достойнство: той я очаква като “своя гостенка”, защото патриотизмът на героя не може да бъде победен от смъртта и защото смъртта не веднъж е съпътсвала този горд и самоотвержен човек. Знаменосецът не умира напразно, защото в очите на Бръчков той завинаги остава герой. Младият хъш успокоява Странджата с признание, което България му дължи: “България няма да забрави своите храбри синове”. А това е единствената награда, която очаква всеки, отдал себе си в името на родината и свободата. Старият хъш завещава на Бръчков мемоар и къс от знаме, защото той е единственият, който е до него в този момент. Тези величествени документи, сами по себе си свещени за революционера, стават за Бръчков още по-святи заради посвещението от такъв герой, какъвто е Знаменосецът. Странджата завещава на младия хъш не само спомена за своето минало, но и своята мечта- свободата на България. Целувката върху знаме! то и мемоара е прощална с живота и завет към младежа: “Помни Странджата! Умри за България!...”. Смъртта на Странджата е свята, защото той умира като родолюбец с единствената мисъл, че това трябва да се случи не на чужда земя, а в Балкана, в битка за свободата на родината. Смъртта му е свята и защото е подчинена изцяла на вярата, че България ще бъде свободна. Тази смърт е пример за подражание.

Героят е видян през погледа на току що пристигналия Бръчков, който гледа на него със "страхопочитание"Знаменосецът се включва с желание и ентосиазъм в разговорите на хъшовете, особено когато са свързани със славното минало.Той разгорещено разказва и като, че само в тези мигове душата му се изпълва с радост и жизненост.Спомените го крепят в ежедневната битка на насъщния.Те му напомнят, че е достоен човек с чувство за чест и заслужена гордост.Неговата нравственост и безкористност създават ореол около образа му, които респектира тези мъже със зазагрубели от несгодите души.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.