Любовта към България - хъшовската сила в един чужд свят
Вазовата повест “Немили-недраги” е картина на една епоха, вълнуваща биогра- фия на едно поколение, оставило светла диря в историята ни. С много любов Иван Вазов пресъздава живота на българските хъшове в Румъния като изгражда незабравими образи на тези мъченици и герои за свободата на България. Те са различни хора, но обединени от мисълта и любовта към родината, от готовността да жертват живота си за нея. В първа и втора глава на повестта “Немили-недраги” Вазов представя мрачното и унизително настояще на българските емигранти в Румъния, и светлите им надежди да се борят за свободата на България.
През това мизерно и недостойно съществуване любовта на българските хъшове към отечеството ги крепи. Тя е тяхната хъшовска сила в един чужд свят, която им помага да съхранят човешкото си достойнство, да запазят вярата и надеждата си, че отечеството им ще бъде свободно. Представата за страдалческия живот на хъшовете в чуждата страна е заложена в самото заглавие на творбата- “Немили-недраги”. Тежкото и мрачно съществуване на българските емигранти е внушено и от пейзажа, с който започва повестта. Градът е потопен в мъглата на еднообразието. Той е мрачен и неприветлив. Метафоричните глаголи и епитети в пейзажа: “влажна”, “мрачна”, “пустееха”, “напластила”, “задушаваше с отровния си дъх” изграждат картина, която внушава трагизма на житейската участ на героите.
Единственото място, където хъшовете намират спокоен пристан в нерадостната си съдба, спасение от студа и глада, е в кръчмата на Странджата. Описанието на обстановката потвърждава тежкия живот на хъшовете. Изразите “дълбока изба”, “подземие”, “полуразбита лампа” внушават, че това помещение е негодно за живот и насочват към мизерното съществуване на героите. Мизерията напомня за студения пейзаж навън и отново създава чувство на потиснатост.
Ярък е контрастът между мрака навън и светлината от прозорчето в кръчмата на Странджата, светлина, която създава усещане на сигурност, уют и топлина. Тя ни отвежда към един друг свят- на хъшовете, който те изграждат, за да могат да надживеят несгодите във враждебната страна и да съхранят своето мъжество, гордост и човешко достойнство. В този свой свят на идеали те се чувстват истински свободни. Там могат да мечтаят, да изявят истинската си духовна същност и да споделят искрената си любов към родината.
Представата за тия героични български мъже се дообогатява и от пряката портретна характеристика. Робството е оставило своя отпечатък върху външността им- те са страдалци, облечени в дрипи, бледи, изнемощели от недоимъка. Чрез страданието, на което се подлагат, тези герои доказват любовта си към отечеството. Но въпреки трудностите хъшовете са запазили светлия си оптимизъм, героизма си, чувството за чест и достойнство и преклонния си гняв. Споменът за скъпото отечество е жив и ги крепи н тежките дни. За да ни внуши още повече преклонението и любовта на хъшовете пред България, Вазов спира читателското внимание върху надписите на кафенетата, кръчмите и тютюнджийските лавки: “Българский лев”, “Филип Тотю, храбрий Български войвода”, “Свободна България!!!”. Те са свързани със славното минало на хъшовете , със съкровените им мечти за бъдещето .Надписите са израз на дълбоката и чиста любов към родината и на силната им омраза към турците.
Изображението на османец с “изчовъркано” око или на застрашен “чалмоносец” от сабята на хайдутин са плод на готовността за изява в националните борби. Всичко това е израз на вярата в освобождението на родината и на дълбоката обич към нея. Доказателство за любовта на хъшовете към България са и литографическите картини, окачени по стените в кръчмата. Те напомнят за героичното им минало и така възвръщат загубеното им самочувствие на достойни хора и българи, дават им сили да понесат тежкото настояще, напомнят им идеала-“свобода или смърт”. Тези думи са изписани под една от литографичните картини, на която е изобразен Странджата-достойният патриот, съдържател на кръчмата.
Възрожденската живопис увековечава героите и те остават в паметта на народа. Не само литографическите картини напомнят за героичните им подвизи. Те водят интригуващи диалози свързани със славното им минало, към което не могат да останат безучастни, тъй като то е тяхна обща съдба. Вазов описва един енергичен диалог, в който хъшовете спорят. Този разговор внушава несломимите хъшовски характери и бурните им души. За героите е необходимо да си спомнят едни и същи моменти от миналото, които да ги крепят и да ги накарат поне за малко да забравят суровата реалност.
Хъшовете се чувстват самотни и отхвърлени в чуждата земя. Българските емигранти успяват да преодолеят мизерията, самотата, глада, мъката към близките и страданията благодарение на образът на родината и на обичта им към нея. За да подчертае любовта към отечеството като движеща сила на живота в тежката чужбина, Вазов си служи с лирическо отстъпление. В него чрез риторичните въпроси поетът внушава огромната носталгия на хъшовете по изгубените близки, роден край, бащино отечество: “Докога ще продължава това съществуване? Какво ще правят в тая чужда земя? Кога ще видят своите семейства, своите мили съпруги, своите стари майки?”. Образът на родината е одухотворен и олицетворен в техните мечти и спомени. Тя е онази разбираща ги, скърбяща, изоставена майка, за която всеки хъш страда. Патриотите изпитват силна и искрена обич към отечеството.
Като ярък израз за любовта им приемаме и тълкуваме израза: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе!...”. Тежко е за патриотите да бъдат до родината, а да не могат да се з! авърнат в нея: “Една крачка само- в нея си, един вик само-ще ги чуе. Как е близко и как е далеко!”. Желанието им да се върнат в България е толкова пламенно, че дори величествената река Дунав им се струва като “една бара”. За хъшовете родината не е само географско понятие, а жив образ, близък и скъп. Българските емигранти мечтаят да се завърнат в родината и да участват в борбата за освобождението й. Сънят на Бръчков във втора глава най-красноречиво очертава мечтите, стремленията на хъшовете. В съня си младият човек не само наблюдава битката, а и участва в нея.
През героизма и саможертвата минава пътят на хъшовете към свободата и безсмъртието. За да дочакат този звезден миг, те доброволно понасят страданията и трудностите. Това ни дава основание да кажем, че животът в Румъния е жертва в името на България. Трудното и страдалческо съществуване превръща думите на хъшовете в светци. Те са поставили пред личното си благоденствие свободата и любовта към България, любов, която ги крепи, която е хъшовската им сила в един чужд свят! Така те остават в паметта на народа като висш пример за подражание. Това е знак за гордост и преклонение пред паметта на хилядите борци, за които любовта към отечеството и свободата е най-висшата човешка ценност.
