Смъртта на Странджата - една свята смърт
Повестта “ Немили-недраги” на Иван Вазов, създадена в края на XIX век, увековечава паметта на героите, отдали живота си в борбата за освобеждението на родената от турско робство. В V-та глава писателят рисува покъртителна картина- как умира един стар хъш, изоставен от почти всичките си другари, за които е бил водач и икона. Гибелта на стария знаменосец е една свята смърт, въпреки че той не загива в битка за свободата на България, а умира в мизерия, далеч от отечеството. Последните му мисли са мисли за родината, на която той е посветил всичко. В последните минути на своя живот хъшът запазва най-светлите си мечти и стремежи, и завещава на другарите си знаците на свободата- мемоар и къс от знаме. Смъртта на Странджата е достоен завършек на един достойно изживян живот и последен урок по родолюбие за младита хъшове. Към разказа за последните мигове на Странджата и за неговата смърт писателят пристъпва чрез описание на кръчмата. Худажествените детайли градят представа за самота и създават предчувствие за трагичен край “...съдовете, шулците, чашите, немити и без ред, лежаха повалени по лавицата и дебел пласт прах ги покриваше вече. Разтройството и запустението царуваха вече в кръчмата, тъй шумна и многолюдна преди няколко време”. В обезлюдения дом, където хъшовете са мечтали за нови подвизи и слава, при болния хъш е само Бръчков. Явно гладът и нуждите са се оказали по-силни от съчувствието към страдащия. Странджата понася физическо страдание: лицето му добива “смъртна бледност”, очите му са “избистрено и необикновено лъскави”, гласът му е ”слаб и пресеклив”. Този вид е мъченически. Но още по-голямо от физическото страдание на хъша е душевното. За един герой като него болничното легло е недостойно смъртно ложе. Последните мигове от живота на героя са свързани със спомени за минали битки. Той говори “само за битките в Стара планина” и за ”хъшуванията си”. Странджата е неутешим, че смъртта го стига в чуждата страна, грохнал от болест, забравен и изоставен. Той се чувства самотен и страда, защото неговите приятели не са до него в предсмъртния му час. Хъшът тъгува и затова, че няма да доживее, за да види как най-съкровената му мечта-свободата на България, ще се сбъдне. Въпреки болката, че не е изпълнил докрай мисията си, Странджата очаква смъртта с гордост и достойнство: той я очаква като “своя гостенка”, защото патриотизмът на героя не може да бъде победен от смъртта и защото смъртта не веднъж е съпътсвала този горд и самоотвержен човек. Знаменосецът не умира напразно, защото в очите на Бръчков той завинаги остава герой. Младият хъш успокоява Странджата с признание, което България му дължи: “България няма да забрави своите храбри синове”. А това е единствената награда, която очаква всеки, отдал себе си в името на родината и свободата. Старият хъш завещава на Бръчков мемоар и къс от знаме, защото той е единственият, който е до него в този момент. Тези величествени документи, сами по себе си свещени за революционера, стават за Бръчков още по-святи заради посвещението от такъв герой, какъвто е Знаменосецът. Странджата завещава на младия хъш не само спомена за своето минало, но и своята мечта- свободата на България. Целувката върху знаме! то и мемоара е прощална с живота и завет към младежа: “Помни Странджата! Умри за България!...”. Смъртта на Странджата е свята, защото той умира като родолюбец с единствената мисъл, че това трябва да се случи не на чужда земя, а в Балкана, в битка за свободата на родината. Смъртта му е свята и защото е подчинена изцяла на вярата, че България ще бъде свободна. Тази смърт е пример за подражание.Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.
|
|
2) на 07 Декември 2011
422)