Човек е осъден да бъде свободен

Човек е осъден да бъде свободен

Всяко едно произведение, както и идеите в него, трябва да бъде разглеждано като се взема впредвид времето, когато е написано. Така и мисълта „Човек е осъден да бъде свободен” не трябва да се вади от контекста. Първият принцип на екзистенциализма, представител на който е Жан-Пол Сартр, е че „човек просто съществува, но не само такъв, какъвто се схваща сам, а и такъв, какъвто иска да бъде и защото се схваща едва след като вече съществува”. Човек е това, което сам се направи. А е осъден „защото не той е създал себе си, а от друга страна, все пак свободен, защото веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави”. Отричането на съществуването на Бог не оставя възможност на човека за намиране на оправдания и извинения. Поведението му не може да бъде узаконено от заповеди и ценности, които Бог му е дал. Човек е изоставен и първо съществува в света и след това се определя. Той е свободен. Той е свобода, а свободата има неимоверна тежест, защото е свързана с абсолютната отговорност на човека за света и за себе си, за всеки момент от неговия живот, за всеки негов избор.

Ние нямаме практически контрол върху предоставения набор от възможни избори. Ако възприемаме избора единствено като едно възможно решение от множество възможности ние се ограничаваме и губим свободата си. Но ако го възприемаме като Действие, тогава вече нещата стоят по друг начин – чрез избора си човек влияе върху вселената и я променя. Всяко едно наше действие създава безкраен брой вселени от последствия. Или с други думи - всяко наше решение отваря пропаст между бъдещето преди и след вземане на решението. Именно в това се състои свободата на човека – да избира и да променя. Има една известна пословица: „Когато в дъждовните гори на Амазония една переруда размаха крилца - тя предизвиква ураган в Мексико”. Тази пословица, или по-точно „ефекта на пеперудата” е част от теорията на хаоса. Хаосът според древните гърци, стои в основата на всичко. Те си го представяли като мястото между небето и земята, или като върхушката, бушуващото кълбо от всички стихии. От една страна Хаоса е първичното празно пространство, което след това започва да се изпълва с материя, а от друга е нещо само по себе си живо и пораждащо живота в света. Мястото, където са събрани източниците на живот, но не и той самия. Това е едно философко виждане за света, като това първично празно пространство отразява виждането на древните философи за началото на света. Битие е първата книга от Библията и представя древно предание за възникването на света и човешкия род. То започва така: „В начало Бог създаде небето и земята”. Още едно обяснение за началото, за първичното. Теорията на хаоса обяснява несъществуването на понятието "хаос" в общоприетия смисъл. Тъй като се приема, че хаоса е противоположност на идеалния ред, всъщност следва, че всяка модификация, различна от идеалния ред, е отчасти хаос и отчасти ред. Елементарното математическо обяснение на тази е теория е ако например вземем аритметична прогресия с разлика 1, имаща 10 члена, подредени първо по възходящ начин, след това разбъркани произволно. Всяка неизвестна подредба на тази прогресия може да се нарече хаос, а всяка вече известна се нарича ред. При произволна подредба на прогресията е невъзможно да се постигне хаос, тъй като въпросният начин на подреждане е вече известен, което прави тази подредба (според Теорията) ред. Тоест ако се даде нагледен пример за хаос, той моментално изчезва. Алберт Айнщайн е казал: „Господ не играе на зарове”. Айнщайн е вярвал в Бог. Аз – не. Но вярвам в това, което е имал впредвид великият учен, а именно че във вселената съществуват поредица от неизвестни взаимодействия, поредица от вариации, водещи не до хаос, а до невъзможност човек да предвиди тези взаимодействия. Само нашето незнание превръща света в хаос, където над всичко властва Случайността- маската на непознатата закономерност. Тоест хаосът, както са си го представяли древните гърци, Бог и сътворението на света, както е според Библията или обяснението за несъществуването на хаоса, според Теорията, са различни начини да бъде обяснена основата на всичко, вселената с неизвестна на човека определеност.

Аз не вярвам в хаоса, над който властва Случайността. А Случайността и Съдбата в днещно време са едни почти припокриващи се понятия. Не вярвам в Съдбата като предопределеност на събития и постъпки; като висша сила, осмисляща се чрез природата или божества; като някаква персонификация, както е било според древните; като синоним на Бог. Тези обяснения за неизвестните взаимодействия, действащи във вселената не ми се струват правилни, тъй като дефинирайки невъзможността на човека да предвиди или да си обясни неизвестните вариации във нея човек се ограничава да приеме вселената и ставащото в нея не като нещо, а като начин за съществуване на всичко. Идеята на агностичното учение, което ми се струва най-близко до моите възгледи за света е че тъй като самият процес на познанието е основан на опита, а опита се явява субективен, то субектът не може да достигне същината на изследвания обект. По този начин ролята на науката се свежда до познание на опита, а не на същността на нещата или явленията, тоест неизвестните взаимодействия. Аз съществувам. Всеки мой избор влияе на живота ми, като на него влияят и изборите на останалите около мен и неизвестните вариации във вселената. Човешката екзистенция се осъществява в поредици от ситуации. В ситуация на избор човек проектира самия себе си и по този начин доказва свободата си. Той е отговорен за самия себе си, но не единствено за собствената си индивидуалност, а и за всички хора. Сътворявайки човека, който се стремим да бъдем, всяко наше действие в същото време създава и образа на човека такъв, какъвто преценяваме, че той трябва да бъде. Когато избираме да бъдем това или онова, ние в същото време утвърждаваме ценността на онова, което избираме. И всеки има право на собствени решения. Една тежка присъда, която носим на плещите си. Чувството за виносност за всичко, което се извършва около него, това е чувството на свободния човек.

Пишейки тези редове в главата ми не може да не се появи една мисъл... Ами какво, ако в този момент на другия край на света една пеперуда размаха крилца и това доведе до краят на моето съществуване? Или до съществуването на целия човешки род? И всъщност... Струва ли си да разсъждавам върху тези мисли? Защото аз съм свободен да оставя това мое хрумване само да премине през главата ми. И да са замисля върху не по-малко важното за мен... Как ще стана рано утре сутринта? Продължавам да избирам и да променям.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.