"Другоселец"
Още от вратата някои извикаха: "Доброутро!" - но не бързаха да седнат, защото сред кръчмата беше се изправил Йови и разправяше:
- Ходих навсякъде аз. Бях и на Мимерлика, и на Дурасийския път. Бе, брате, то едни ниви станали, да им се ненагледаш. Ръжта е висока колкото боя ми. От нощешния дъжд малко са полегнали, но ще се изправят, като пекне слънце. Хеле твойта зимница, бай Алекси - обърна се той към кмета, - дето е на Чатърлъка, здраве й кажи.
- И аз имам зимница там, тя как е, Йове?
- И тя е хубава, бай Миале. Всички са хубави.
- Йови право казва - обади се дядо Иван. - храните са добри. Никой не мой каза отнапреж, че е негово, щото е сял, докато не го тури в хамбаря си, ама ако е рекъл господ, голям спор и берекет ще бъде таз година. Трябва пазене само. Затуй знаеш ли какво ще ти кажа на тебе, кмете, Алексе, я чуй...
Други говореха на кмета и дядо Иван трябваше да почака.
- А чуй, Алексе - започна той отново, - да кажеш там на твойте чиновници, на поляците де, да пазят добре. Нямат работа в село, в къра да вървят.
- Знам, дядо Иване, знам. Казах им. Хората претендират, рекох, или ще пазите добре, или ви уволнявам на общо основание. Да си отваряте очите, рекох, улови ли се някой добитък в нивите - право в капана. И глоба.
- Не глоба, а бой, бой. Чуваш ли, Алексе?
- Холан, дядо Иване, много си лош. А що не кажеш на твойте овчери, все у нивята се увират.
- Кой? Аз? Мойте овчери? Ти да си знаеш устата, чу ли! Мойте овчери! Бе я са виж ти, себе си виж, два наполеона имаш да ми даваш от толкоз време, а още не ми си ги дал. Магаре такова. Мойте овчери...
- Не се карайте! - намеси се кметът. - Стоене, ти си млад, потрай. Дядо Иване, не се ядосвай. Слушайте какво ще ви кажа: аз съм кмет. Аз, тъй да се рече, съм облечен в ризата на закона и знам какво правя. Не ща никой да ме учи. Отсега нататък, казвам ви го, улови ли се някой в нивите, бил той овчар, бил говедар, наш, ваш - все едно. Глоба на общо основание. Тъй да го знайте.
Не бяха пили още, затуй и разпрата утихна лесно. Почти пиян беше само Торашко каменарят, който беше дошел най-рано. Неговата къща беше близо - горе на баира. Едно време Торашко беше се заловил да копае наоколо, за да поразширочи двора си, защото нямаше накъде другаде, "Боря се с баира!" - казваше той. Но на това място излезе хубав камък и Торашко се залови за каменарство. Около къщата му винаги имаше сега струпан камък, готов за продан. Тия камари приличаха на дувари, на крепост. Затуй и Торашко казваше: "Не ща да знам никого, ей! Аз живея в Порт Артур!" Но той казваше туй, когато биваше пиян, и го изговаряше: "Аз живея в Портартър!"
Сега Торашко още мълчеше. Докато беше траяла препирнята, той внимателно беше слушал всички. С никого не беше съгласен, никого не смяташе за прав. Но той си имаше ред в пиянството и още не беше дошла минутата да говори. Сега само слушаше и, най-много, изглеждаше гневно и продължително ту тоя, ту оня, като че искаше да каже: "Бе аз ще ви дам да разберете, ама да са здрави предните зъби!" От яд чукаше силно по масата и искаше още ракия.
Разговорът в кръчмата утихна и се раздроби. На една страна кметът и някои близки негови хора приказваха за политика.
- Драган пак отишел в града. Щял да се оплаква на началника, искал да касира избора.
- Ами, да има да зима.
- Доходяла жена му у нас. Не зная, рекла, какво ще правим с наш Драгана, ще си изгуби ума с тия селски работи. Скача, рекла, в съня си и вика: "Касация!"
Всички се засмяха.
- Касация! - викал. Питала жена ми: "Бульо Марийо, рекла, що е туй касация?"
- А тя?
- Рекла й: "Хайде, хайде! Нека той виси по кръчмите, нека не си гледа работата, че касация не, ами съвсем ще я закъсате!"
Пак се засмяха високо. След туй кметът се понаведе, поогледа се и ниско зашепна нещо.
На друга маса дядо Иван, забравил вече кавгата, разказваше:
- Не думай тъй, Миале, днешният празник е голям. На днешния ден св. цар Костадин и царица Елена намерили честния кръст. Същия, на който е бил разпънат Исус Христос. Хаджи Злати, като си доде от Божигроб, донесе ей такова парченце от него, от честния кръст, малко, колкото една трохичка. Аз бях дете тогаз, ама го видях: черно едно дърво, като кюмюр. Помага за всичко.
- Помага, вятър.
- Е и ти, Миале. Откога стана такъв протестантин!
Дядо Иван се засмя и запуши с дългото си тръстено цигаре.
В кръчмата влезе Илия, полският пазач с преметната на рамо кримка, висок, изгорял от слънцето, и от него сякаш полъхна нещо от зелените ниви. Като видя, че кметът е вътре, Илия се повърна и тозчас вкара пред себе си един непознат селянин.
- Гуспудин кмете! - гръмна силният му глас. - Ей го тоя: улових го, че пасе коня си в нивите. В ичимика на Татар Христа го улових, до лозята.
Разговорите изведнъж секнаха. Всички се обърнаха и погледнаха непознатия: беше дребен човек, дрипаво облечен. По носията се познаваше, че е другоселец. Едното му око имаше беличко вътре и го правеше кривоглед.
- Чуваш ли, кмете, чуваш ли! - завика дядо Иван. - Аз какво ти разправях тебе...
- В моя ичимик ли бил, кайш, Илия? - попита Татар Христо. - В моя ичимик, а?
Той стана, измъкна се иззад масата и изглеждаше уж спокоен, но изведнъж се спусна връз другоселеца.
- Бе вий какви хора сте бе! Как тъй ша влезеш в чужда нива, да тъпчеш на човека стоката му, мъката му? Кой си ти? Какъв си? Хайдук!
Почервенял, с издути жили на шията, с изпъкнали сини очи, Татар Христо беше дигнал юмрук над другоселеца и само дето не го удряше още.
- Удри го, удри го! - викаше дядо Иван.
- Я чакайте! - извика кметът. - Тук закон има. Бай Христо, седни си на мястото. Ти защо си влязъл в нивата? - обърна се той към другоселеца.
- Не бе, гуспудин кмете, не съм влязъл. Кончето ми е болно. Спрех се на пътя, на самия крайчец на нивата. Чакай, рекох, да видя дали ще посегне да яде, защото, когато добитъкът е болен, не яде. И не яде. Нито един класчец не откъсна...
- Лъже, гуспудин кмете! - извика Илия и отвисоко, като орел, изгледа другоселеца. - Лъже, сред нивата беше.
- Глоба! - каза кметът. - Сто лева глоба. Хайде, давай парите още сега.
- Сто лева! Че отде ще ги зема... Сто лева! Сиромах човек съм, нямам. Сто лева!
- Илия, я го обискирай! Виж колко пари има.
Но преди да посегне Илия, другоселецът сам бръкна в пояса си, извади синя, вехта кесия, навървена на гайтан и вързана на шията му, забърка в нея бавно, с мъка. Като че сега забелязаха, че там, дето бяха ръцете му, по изтърканата му антерия имаше кръпки. Ръцете му трепереха, извади огниво, кремък, извади една банкнота от двайсет лева, сгъната на четири, няколко дребни пари, копчета.
Изведнъж стана нещо неочаквано. Торашко скочи, бутна масата пред себе си и извика:
- Оставете човека бе! Какви хора сте вий!
Че беше пиян, пиян беше. Стана, позалитна, спусна се към другоселеца, сложи ръце на раменете му, прегърна го и заплака:
- Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко!
И го целуна по едната буза, после по другата. След туй мина, седна на мястото си и повече нищо не каза.
В кръчмата стана съвсем тихо. Никой не продума. Само дядо Иван, без да гледа някого, промърмори под носа си:
- Хм... ша го цалува пък... Юда!
Кметът се обади:
- Остави го, Илия. Хайде тоя път ти прощаваме, но друг път, да знаеш, прошка няма.
Не беше успял другоселецът да прибере кесията си, разтреперан сега от радост, както доскоро трепереше от страх, когато някой извика отвън:
- На кого е тоя кон бе? Кон паднал, тука умира, на кого е бе, хей!
Другоселецът чу и веднага изскочи навън. Всички излязоха подир него. До кръчмата имаше каруца и конят, както беше впрегнат, лежеше на земята. Право беше казал човекът, че конят му бил болен. Спуснаха се всички да помагат. Уловиха коня кой за крак, кой за опашка, кой за глава и го изправиха. Какъвто беше господарят, такава беше и стоката му: кончето беше слабо, дребно, с разрошена козина. Изправи се, но едва се държеше на краката си. Очите му бяха тъмни, замъглени, сякаш слепи.
Един през други, като се трупаха наоколо и викаха, селяните даваха най-различни съвети. Дядо Иван каза, че добичето изглежда да е подуто и затуй не ще е зле да му се даде малко английска сол. Друг каза, че е настинало и трябва да се поразтрие. Тозчас Татар Христо сграби от земята стиска сено и започна да търка животното по корема, по гърба, навред. Търка го дотогаз, докато сам се умори и изпоти. Добичето като че се посъвзе.
- Метни му сега нещо на гърба и го поразведи - каза кметът. - Ще му мине, недей бра грижа. Развеждай го, не го оставяй да стои на едно място.
И като се обърна към Илия, кметът каза:
- Тичай у нас. Кажи да ти дадат малко хляб, малко сирене, па дай го на човека да си похапне.
Кметът се прибра в кръчмата, Влязоха след него и селяните. Другоселецът остана сам и започна да развежда коня си.
Стана пладне, някои селяни си ходиха в къщи, някои - не. Никой не обръщаше внимание на другоселеца. А той все развеждаше коня си, от час на час загрижен повече, че добичето не отива на добре.
Мръкна се. Гъстият листак на овошките потъмня, поляните и нивите вече не се виждаха. На нея страна, над черния гръб на баира, изгряха звезди. Топло беше.
Кончето повече не можа да стои на краката си и легна до каруцата. Другоселецът стоеше до него в тъмнината. На каруцата хлябът тъй стоеше, както бяха му го донесли. По улиците никой вече не минаваше, само в кръчмата светеше, там свиреше гайда, чуваше се как играят ръченица. По едно време излезе Торашко каменарят, погледна към другоселеца, но нито го видя, нито го позна. Торашко политна насам-нататък и извика:
- Не ща да знам никого! Аз живея в Портартър!
И тъй като беше отминал напред повече, отколкото трябваше, той се повърна и пое из улицата, която водеше към баира.
Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.
СЕРАФИМ
Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Енювото кафене и самси Еню, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е. Посред лято в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлузено смачкано бомбе, а краката му бяха обути с цървули. Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия: едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше - оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено. И между безбройните разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и избелели конци. Човекът доде на две-три крачки и се спря. Той разбра, че Еню не може да го познаe, и малко обиден, с подигнати вежди, леко усмихнат, остави се да го гледа Еню и зачака. Той беше мършав, дребен човек, изгубен в окърпеното палто като в пашкул. Лицето му беше сухо, черно с рядка черна брада, очите му, като у пияниците или у хора, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени. Еню продължаваше да го гледа втрещено, непознатия се усмихваше повече.
- А бре, Серафиме, ти ли си? - извика най-после Еню. - Ух, да те убий здраве, да те убий! Не моа да те позная бре...
- Аз съм, бай Еньо, аз. Натурален като жив, тъй да се каже... - аз пък рекох, че е таласъм. Помислих, че плашилото от даскал Тодоровата бахча иде насам. Да те вземе мътната, да те вземе. Мисля си: какъв ще е тоз изпаднал германец!
Серафим се засмя тихо, беззвучно, като поклащаше гава, той подпря на пейката тоягата си, сне и чувалчето, което носеше на рамото си. Всяка година, а понякога през година и през две, той се явяваше по тия места на Гергьовден или по Димитровден, когато слугите менят господарите си. Той беше от града, но търсеше работа по селата. Можеше да работи само лека, маловажна работа: на някоя мелница се приставяше да храни свинете, да чисти обора на някой хан, или пък пасеше един-два добитъка.
- Де беше туй лято? - попита го Еню. - Рано си напуснал, щъркелите още не са си отишли. Де беше?
- В Белица бях туй лято, на една керемидарница. Има един Панайот там, керемидчия, при него бях. Керемидите му пазех.
Той говореше ниско, като че се боеше да не го чуе някой, с разширени и учудени очи, а после изведнъж се засмиваше и между посинелите му устни светваха зъбите му.
- Сухо беше туй лято - продължи той, - добра стока изкараха хората. Ама и берекетя натъй по селата беше добър. А нашите българи, бай Еньо, кога имат пари, къщи правят. Като мина харман, че като надодоха ония турлаци с талигите, иззеха що керемиди имаше...
- Хъм... Взеха ги?
- До една. Три големи колелета бяха. Свършиха се. И чорбаджията, Панайот: нямам, кай, нужда от пазач, бай Серафиме, слободен си. Даде ми хака и... отряза ми китанцията, тъй да се каже...
Като каза това, Серафим се усмихна и тъй като беше съблякъм палтото си, стоеше сега, мъничек, слабичек. Щом остави палтото на пейката, той тозчас се попипа над кръста, по пазвата. Еню разбра, че там нейде е скътал парите си.
- Че вземи да си купиш едно палто! - посъди го строго Еню. - Все трябва да си изкарал някоя пара. Да си купиш едно палто!
- Ща, ща, бай Еньо. Едно палто ще си купя. Ще си купя, защото туй веке за нищо не бива. - Той погледна палтото и се усмихна - То е, тъй да се каже, добро за музея...
- Седни, седни да си починеш - каза Еню, след туй стана и влезе в кафенето.
Колкот можеше да се види през вратата, вътре в кафенето беше дълбоко и хладно. То беше проста сграда, като плевник, нямаше таван, двете стрехи се срещаха нависоко и между върлините, наслагани начесто, се виждаше сеното под керемидите. Едно лястовиче гнездо беше залепено до средната дебела греда.
Серафим, гологлав, със сплъстена посивяла коса, седеше на пейката, режеше по малко с една костурка от хляба си и сладко-сладко дъвчеше сухите залъци. Лястовичката, която имаше гнездо в кафенето, трепна с крилете си току пред лицето му, влезе вътре, повъртя се, след туй пак тъй бързо се стрелна навън. Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка. Една жена запърполя с полите си и влезе в кафенето, но Серафим не я погледна. След малко жената заприказва високо и той даде ухо:
-... Скъпо, всичко скъпо, кръстник Еньо! Какво да купим с две-три яйца, дето ги вземаме сутрин от кокошките? Едвам сварваме да си вземем по кривач сол и калъп сапун, та да се опрем. Туй кибрит, газ - забравили сме го. Че барем да сме по-добре, да сме здрави кръстник Еньо, а то...
- Какво прави Иван? Как е сега?
- Как ще е Иван - лежи. Отде дойде таз болест, кръстник Еньо, отде дойде. Сега по Св. Богородица ще стане седем месеца, как не е похванал работа. Души го нещо в гърдите, подпира го ей тука е. Отслабна, да го духнеш, ще падне. Не е добре, кръстник Еньо, жълт, черен, като пръст. Думат ми: заведи го в болницата, тури го на колата и го заведи в болницата.
- За болницата трябват пари - каза Еню.
- Трябват ами, как да не трябват! Жената въздъхна, след туй продължи: - Че нали ни умря из онзи ден, кръстник Еньо, и биволицата. Изкарах я сутринта здрава и читава, нищо й нямаше, а вечерта као си доде, гътна се пред сам вратника и умря. Душата ми се обърна, плакали сме, като че умря челяк...
- Болест има по добитка - каза Еню. - И на мене ми умря една телица.
- Ни от месото зехме, ни кожата. Доде фелдшера и каза: не бива, кай, да ядете от нея, ще я заровите с кожата, с все... Ох, то нашето тегло! Не знам, не знам...
Жената замълча, но като се ослуша по-добре, Серафим разбра, че се шепне. Изведнъж Еню извика:
- Нямам пари аз! Отде ще ти взема пари да ти дам? Нямам...
- Не думай тъй, кръстник Еньо... моля ти се като на господа...
- Остави ме, ти казвам, нямам пари! - изкрещя Еню.
Жената млъкна и заплака. Серафим я слушаше как хълца и как вие като пребита. Ядосан, Еню се показа на вратата и погледна надалече, без да спира очи някъде. Серафим тихичко прибра хляба си и се изправи. Жената излезе от кафенето и си отиде. Тя тъй беше се забрадила, че лицето й не се виждаше. Но по вървежа Серафим разбра, че е млада.
- Пари ли иска? - пошепна той на Еня.
- Пари иска. Отде да й ги взема, аз банка ли съм? Искала да води мъжа си на болницата. Добре, ама като нямам? Като нямам, какво да дам? - сърдеше се още Еню.
- Значи, сиромашия. Сиромашия до шия, а? Тъй да се каже...
Серафим малко работеше, бавно пипаше, но не обичаше да стои празен. Пред къщата на Еня, която беше наблизо, бяха стоварени кой знай кога камъни и както бяха насваляни, тъй си стояха разхвърляни. Серафим ги прибра на едно място и ги нареди. След туй ходи за вода. След туй - поля пред кафенето и премете.
Вечерта Серафим остана на гости на Еня, но отказа да спи в кафенето. Той застана точно по средата на мегданя пред кафенето и там взе да си приготвя легло.
- Че ела барем тука под стряхата бе, българино! - рече му Еню. - Дай си гърба на стената, легни на пейката, ако искаш.
- Не, тук ми е по-добре мене.
- Ще ти духа.
- Не ми духа. Да ми духа сега, че като умра, няма да ми духа, няма да ми вей...
Той гледаше Еня и се усмихваше с насълзените си очи. "Страх го е да не го оберат" - помисли си Еню, като забеляза, че Серафим се попипва по пазвата. Той го остави да прави каквото си ще, затвори кафенето и си отиде в къщи.
На другия ден той се забави късно доде да отвори. Той завари Серафим седнал на пейката и както вчера, режеше си хляб с костурката и закусваше. Еню се изправи пред него, изгледа го продължително, след туй каза:
- Ти какво си направил?
- Какво съм направил! Никому нищо не съм направил - кротко отвърна Серафим.
- Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, който не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне.
- Ба, ще ми ги върне тя. Нека заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докоторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е? - Когато господ на нея - и тя на мене. Аз не бързам.
Еню прехапа устните си и замълча.
- А палто? С какво ще си купиш палто? - каза той.
- Че нали имам палто? Я го я! - Серафим взе палтото от пейката и го разгъна. Хубаво си е то мойто палто, нищо не му е...
Той се усмихна и леко поклащаше глава, като че броеше кръпките или като че си спомняше нещо. Десет и повече години има, откакто се кани да си купи палто. Докато беше млад, каквото изкарваше, изпиваше го. Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както беше ги дал тая сутрин на Павлина. Оттогаз на палтото му взеха да се явяват тия големи кръпки от сива аба.
- Хубаво си е то, мойто палто - продлжи той с някаква особена радост в гласа си. - Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано, с него може и пред бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно...
Серафим говореше с Еня, но не го погледна. Той пусна палтото на колената си, позагледа се пред себе си и се усмихна.
Йордан Йовков
Калуда, циганката, продаваше дребни неща, които повече и служеха
да прикрива с тях просията си: бяла и червена пръст, хума, сухи дренки,
врътена. Всичко това се продаваше мъчно, жените се пазаряха, даваха
малко, а някои и съвсем не купуваха. Но старата циганка беше забелязала,
че работите и отиват по-добре, ако с нея биваше и дъщеря й Божура.
Когато Божура беше малка и ако беше студено, зъзнеше с цялото си
тяло, тъй както майка й беше я научила, жените се показваха трогнати.
Всъщност под това съжаление се криеше учудването им, че това хубаво дете
може да бъде на една циганка. Но Божура сега беше мома. Големите черни
очи на предишното зиморничево циганче гледаха дръзко, дяволито, снагата
й беше се източила, тънка, гъвкава, разцъфнала като дива шипка. И само
зарад нея, зарад смеха и зарад хубостта й, която завладяваше всички като
с магия, жените, такива скъперници във всяко друго време, купуваха
евтината стока на Калуда и щедро й плащаха. Даваха дори и нещо повече,
увлечени от една мъка, която те не искаха да признаят, че е завист.
А от всичко това печелеше Калуда. Най-после тя беше намерила
разковничето на търговията си и искаше Божура да я придружава винаги. Но
не на Божура можеше да се заповядва. Да й кажеш нещо значеше да я
накараш да си обърне гърба и да прави каквото си ще. Особено пролет.
"Марта вътре, ние вън" - казваха по това време старите цигани, припечени
на припек. А Божура като че пощуряваше: очите й светеха, снагата й не
чувствуваше тежестта на дрехите - жизнерадостна като овошките, пияна от
слънцето, като пчелите, които бръмчаха около цвета на ябълките. Тя
тичаше по съседните къщи, разсмиваше старците, играеше с децата, влачеше
след себе си въздишките и запалените погледи на младите цигани.
Не помагаха нито молбите, нито заплашванията на Калуда. Вдигаше
се кавга, каквато можеше да се чуе само в една циганска къща. И ако
най-после майка й можеше да я придума, това най-често ставаше, като й
обещаеше, че ще идат и у хаджи Вълкови.
Божура обичаше да отива в тая къща. Когато беше малка и заловена за
роклята на майка си, влизаше в широкия двор, обграден с високи дувари,
очите й се уголемяваха, чудеше се на старите чимшири, на асмата, на
босилека, поникнал между каменните плочи. А когато срещу някой празник
се случеше да е изнесена цялата покъщнина навън, тогава ярките бои на
килимите и губерите, сърмата и атлазът на скъпите премени, всичкото това
богатство я замайваше. И все пак тя най-много се чудеше на пембените
вейки на божигробската върба, това чудно дърво, което само хаджи Вълко
имаше в двора си.
Сега Божура влизаше в двора на хаджи Вълка весела и спокойна и
не поглеждаше нито чимширите, нито божигробската върба. Тя идваше тук
зарад Ганаила, дъщерята на хаджи Вълка. И ако съзнанието за хубостта си,
което имаше, я караше да гледа на всички други жени с пренебрежение и
отвисоко, при Ганаила й се струваше, че иде като при равна. Божура я
смяташе за най-хубавата мома. Чудно й беше само защо Ганаила не се
гордееше с хубостта си и като че не я забелязваше. Тя работеше, а
изглеждаше отпусната и ленива. И без да се грижи за себе си, без да
иска, разхубавяваше от ден на ден, понапълняваше, снагата й зрееше и се
наливаше като плод.
Не можеше да се каже, че Божура я обича. Божура не обичаше никого и към
нищо не можеше трайно да се привърже. Но у Ганаила тя виждаше всичко,
което сама тя нямаше, а искаше да има: харесваше бялата й като мляко
кожа, русите й коси, чудеше се на тая чиста благоуханна плът, спотаена в
меките гънки на коприната. И ако всичко това беше нещо, което можеше да
се открадне, тя би го откраднала на драго сърце.
Понякога тя се заглеждаше в Ганаила. Гледаше я вторачено и
лукаво, но в същото време възторжено и занесено, както дивакът гледа
истукана си. Очите й горяха, мълчеше. После, предпазливо, като че се
боеше да не й причини болка, гладеше с коравите си пръсти бялата й
заголена до лакът ръка й шепнеше:
- Каква си ма. . . бяла, бяла. . . каква си хубава.. .
Ганаила се смееше.
А Божура си беше циганка и тоя изблик на искрена нежност не
искаше да отиде току-тъй: изпросваше си някоя стъклена гривна, някоя
износена дреха. И тъй като смелостта й растеше, откъсваше си сама
най-хубавия карамфил и накичена с него, оглеждаше се наедно с Ганаила в
стъклото на прозореца.
В това време хаджи Вълковица се потъкмяваше с Калуда. И още с
гребача в ръка, с който си беше изнесла брашно, старата жена поглеждаше
двете момичета със своя кротък, извиращ отдълбоко поглед и се усмихваше.
Вън беше и хаджи Вълко, висок, побелял, важен като цар. Той наглеждаше
дюлгерите, които копаеха в двора и слагаха червени кюнци - хаджи Вълко
правеше чешма в двора си, едничкото нещо, което още липсваше на славата
му. И той виждаше какво става пред прозореца. Но освен Ганаила, той
нямаше нито син, нито дъщеря, затова я оставяше да прави каквото си
иска, но в същото време внимателно следеше къде пипат ръцете на двете
циганки.
Едно нещо не можеше да разбере Божура. Хубава беше Ганаила, но
защо от толкова време насам тя връщаше всички, които бяха дохождали да я
искат? Кого чакаше Ганаила, за кого се надяваше?
Божура ходеше из цяло село, знаеше всички клюки, всички сплетни,
знаеше какво говорят за Ганаила, за кого я тъкмят. Тя събираше тия
тайни, радваше им се, като че се отнасяха за нея. И когато някой ден
дохождаше и изприкажеше всичко на Ганаила, струваше й се, че са я
ограбили. Замълчаваше и чакаше да види какво поне ще каже Ганаила. Но
дъщерята на хаджи Вълка оставаше все тъй отпусната и равнодушна, каквато
си беше винаги. Тогава очите на циганката пламваха от страшна омраза.
Една хилядна частица само от това, което беше й казала, можеше да
направи самата нея честита. А тая бяла кукла като че ли имаше в гърдите
си не сърце, а камък!
Веднъж, надвечер, Божура и майка и се връщаха от гората. Откъм
противоположния край на селото, отвъд къщите, по пътя, който излизаше
иззад баира и сечеше зелената поляна под кориите, се показаха двама
конника. Бяло облаче дим се появи над тях, чу се гърмеж. Конниците като
че се плъзгаха към селото, още две бели облачета се появиха над тях и
урвите при Старча повториха други два гърмежа. По стар обичай, пътниците
обаждаха с гърмежи, че си идат.
Само това си помислиха майката и дъщерята и го забравиха,
уморени от пътя и от тежката пръст, с която бяха задянати. Когато
влязоха в село, беше вече тъмно и първото нещо, което забелязаха, беше,
че по всички порти бяха наизлезли жени. Калуда вървеше напред, не
обръщаше внимание на жените и ако поглеждаше наляво и надясно, гледаше
да види дали не е забравено някъде нещо, за да го пъхне под престилката
си. По-назад след нея идеше Божура. Товарът й ни най-малко не я
превиваше, снагата й си оставаше права и гъвкава, като стълбеца на
вихрушка. Беше вече тъмно, но очите й от време на време проблясваха.
Цялата сюрия дечурлига тичаха подир нея и викаха:
- Божуро! Божуро! Дай ни божур, Божуро!
- Хайде бре! - викаше тя весело и без да се сърди. - Отде ще ви
взема божур. . .
И като оставяше децата да си викат, колкото си щат, тя се
спираше в тъмнината и слушаше какво приказват жените. На едно място тя
чу, че споменават все едно и също име - Василчо. На друго приказваха пак
за тоя Василча, изреждаха роднините му, богатствата му. На трето, освен
Василча, споменаваха и името на Ганаила. Божура даде ухо.
- Няма да го бъде, не! - говореше една и Божура позна Жечевица,
тая, която винаги носеше голям здравей на ръченика си и много знаеше. -
Няма да го бъде, помнете ми думата. Не други, а хаджи Вълко ще даде
дъщеря си на тогоз пиения Василча!
Любопитството на Божура растеше. Като преминаваше от една
купчина жени на друга, все скрита в тъмнината на стрехите, тя неочаквано
се озова при Бончовия хан. Ярка, жълта светлина излизаше от прозорците и
от вратата и цепеше тъмнината надве. Двама конника стояха там и ту се
губеха в мрака, ту излизаха на светло. Божура се притаи до дувара. Кой е
Василчо? Не ще да е тоя възстар човек, когото виждаше сега. Но ето в
мрака се разигра кон, зазвъниха подкови по калдъръма и сред светлината
се показа други конник. Черен, разлютен и лъснат от пот беше конят му,
разпуснал тежка грива, сам той беше млад, левент, с рус перчем под
накривения калпак, и развени чепкени отзад. Ето, тоя беше Василчо. Той
вдигна голяма чаша, пи и колкото остана, изля го върху гривата на коня.
Божура чу как сърцето й, долепено до камъните на дувара, чукаше.
Разиграха се пак конете ту в тъмното, ту на светлото, завиха и
препуснаха нагоре из улицата. Под копитата им заизхвърчаха искри.
Божура гледаше след тях, залепена за дувара. Ето кого чакала
Ганаила, помисли си тя и омразата и към хаджи Вълковата дъщеря избухна с
всичката си сила. Но тозчас тя си спомни думите на Жечевица - хаджи
Вълко нямаше да даде дъщеря си на тоя пиения Василча. Това я зарадва,
отлепи се от дувара и си тръгна към къщи. Искаше й се да пее, искаше и
се да тича. Едри звезди трептяха над черните покриви и сякаш й се
усмихваха. Зад нея шумяха кориите. Чувала ги беше и други път. Сега като
че бяха бодри мъжки гласове, които пееха. . .
Това се случи в събота. Следният ден, неделята, като всеки
празник, мина с гайдите по хората, с блясъка на атлазените премени, със
смеховете по чешмите. Дойде понеделник и селото утихна. Гърмяха само
станове, бръмчаха чекръци. Но ето рано-рано, на Бръдо, на механата,
засвириха цигулки. Пиеше Василчо. И не беше мъчно да се разбере защо е
уж весел, а очите му са гузни и натъжени и защо, като вдигне чашата си,
поглежда към къщата на хаджи Вълка и остава тъй замислен. Ганаила беше
върнала още едни сватовници.
Понякога цигулките се отместяха от Бръдо, заглъхваха някъде из тесните
сокаци, проечаваха ясно по мегданите. С разпуснати чепкени и с
цигуларите пред себе си, Василчо минаваше покрай хаджи Вълкови. Но
портата си оставаше затворена, дуварите бяха високи като на крепост и по
тъмните стъкла на прозорците не се повдигаше крайчецът нито на едно
перде. Василчо се връщаше пак на механата.
Току под чердака, на който стоеше, беше къщата на Божура. Цял ден
циганката се тули в сянката на овошките и гледа през плета. Надвечер тя
взе метлата и се залови да мете двора.
На масата пред Василча, между чашите с черно вино, бяха сложени
куп ябълки. Василчо взе една и я хвърли към Божура. Не можа да я удари,
Божура се престори на невидяла. Василчо хвърли втора ябълка и удари
Божура по ръката, гривните й иззвъняха и се посипаха по земята. Божура
се изправи. И напразно тя искаше да се покаже сърдита - с мъка свиваше
веждите си, с мъка прогонваше веселия смях из очите си.
- Василчо! - извика тя - челеби, чиляк си. Защо си биеш шега с
мене? Аз съм циганка. Баща ми прави вретена, майка ми ги продава...
И тя се обърна, метна косите си назад и забърза към къщи.
Василчо гледаше как снагата й се превива и гъне в плавния й вървеж. И
когато тя се изгуби, той вдигна чашата си. Цигуларите засвириха, задумка
гръмко тъпанът.
Оттогава насетне Василчо всеки ден беше на Бръдо, на механата.
Някога му свиреха цигулки, някога - не. Но никога той не минаваше вече
покрай къщата на хаджи Вълка. Стоеше на чардака и гледаше все към
двора на Божура.
Дойде есен, малко хубави дни за работа останаха и Божура, баща й
и майка й отидоха в гората. Баща й сечеше осенови дървета за врътена,
липови - за копанки. Калуда, разчорлена и грозна като юда, ходеше по
скалите, губеше се в усоите и събираше лековити корени. Имаше работа и
за Божура. Тя правеше питки от бяла пръст и ги сушеше на слънце,
събираше вършина. Всичко това и омръзна и по едно време, щом забеляза,
че не я виждат, изплъзна се и избяга.
Излезе от гората, мина от единия бряг на реката на другия и
тръгна нагоре. Изпречиха се скали пред нея и тя се покатери по тях.
Горе, на върха, тя се спря и се изправи. Пред нея, голям като езеро,
лъсна Куков вир. Слънцето го огряваше и го разделяше надве: на една
страна беше сянка, там водата беше зелена, подмолите се тъмнееха, а от
бреговете надолу, като черни змии, се спущаха дълги корени. Но скалата,
гдето стоеше Божура, беше цяла огряна от слънце, водата под нея беше
бяла, тиха и гладка като стъкло. Като че нямаше дъно; в нея се виждаше и
небето, и белите облаци.
Божура слезе надолу, стигна до самия край на скалата, приседна
на колене и се наведе. Във водата, като огледало, изплува образът й,
погледна я и й се усмихна.
Ето тайната й от няколко дни. Никога тя не беше се виждала тъй
добре. Беше се оглеждала понякога в прозорците на хаджи Вълковата къща,
но и се струваше, че е черна, като опушена с дим. По-черна може би,
защото при нея стоеше Ганаила. А тука тя е сама. И е хубава. Ето каква
била косата й, черна като зърната на бъз. А тия очи, а тая луничка под
едното от тях. И по-хубава е, когато се смее. Не е бяла, но не е и
черна. Лицето й е като пръст на стомна, поляна с глеч.
Тя изпъна ръце със скопчени едни в други пръсти, островърхите й
гърди, които бодяха отвътре ризата й, се заповдигаха, премрежи очи и
въздъхна. После трепна, съвзе се и се огледа. Нямаше никой. Синееха се
надалеч планините, полето долу беше жълто, в гората се чуваше брадвата
на баща й. И слънце, слънце падаше навсякъде като дъжд от лъчи. Стана й
мъчно, прихвана коленете си с ръце и остана тъй на скалата, неподвижна,
с наведена глава.
Нещо трепна във водата. Божура се наведе и погледна: изплава пак
образът й, тя се усмихна, усмихна се и другата Божура във водата.
Изведнъж малко остана да извика. Друг образ се яви във водата, образът
на Василча. Гледаше я и се усмихваше. Една минута Божура се обърка,
стори й се, че той иде отдолу, от глъбините, там, гдето се синееше
небето и се виждаха белите облаци. После се обърна - Василчо стоеше зад
нея. Тя видя очите му и разбра, че трябва да бяга. Но някаква сладка
топлина се разля по цялата й снага, нозете й омаляха. Василчо я хвана за
ръката. И тя се противеше, но пак вървеше след него, където той я
водеше. Скриха се в гората. Тук-таме някои вейки с почервенели листи се
разклащаха и показваха още пътя им.
*
Не оставаха неоткрити тайни за селото, не оставаха тайни
най-вече за Жечевица. Накичена с голям здравец, който подскачаше, когато
приказваше, тя шепнеше на жените:
- Казал на Божура, че щял да се върне и да я вземе. Ами, ще се
върне той, когато се върне и баща ми от оня свят. Рекъл й: "Чакай ме, ще
се върна; само ако доведат коня ми и донесат калпака ми, да знаеш, че са
ме убили и няма да се върна."
И това се говореше вечер по всички порти. Година беше се минало, откак
Василчо, яхнал черния си кон, беше се изгубил от очите на Божура. Година
се мина и много неща се случиха. Ганаила беше се оженила, но нещастието
потропа и на вратата на хаджи Вълковата къща. Хаджи Вълко умря тъкмо
тогаз, когато беше привършил чешмата, която беше направил в двора си.
Божура ходеше, както по-рано, из село, но сега сама и задяната с дете.
Тя носеше открито срама си и не криеше от никого греха си. И вярваше, че
Василчо ще се върне.
- Просто, просто! - викаха жените. - И ти вярваш, че онзи
пияница ще се върне. Ще се върне той на Куковден!
- Ще се върне, как щяло да се не върне! - отговаряше търпеливо
Божура.
Но понякога тия приказки, тая гавра, с която хората я
преследваха, я озверяваше.
- Лош бил - говореше си тя сама на себе си със светнали като на
вълчица очи, - пиян бил! Аз тъй го искам! Да пие. Да лудува. Аз тъй го
искам! И нека ме бие, нека ме тъпче с краката си. О, Василчо, Василчо. .
.
Спомняше си понякога за Ганаила и когато минаваше покрай тях,
надникваше през отворените порти. Тъмнееха се като големи кълба
чимширите, асмата хвърляше сянка върху половината двор. И сред двора се
белееше чешмата, новата чешма на хаджи Вълка. Веднъж тя свари там поп
Миндо, който, като крепеше с две ръце очилата си, сричаше надписа на
чешмата "Овая чешма на хаджи Влъка, синъ Пеновъ. . ."
Той пи с бакъреното тасче и като си бършеше устата и гледаше
Божура с не дотам добри очи, каза й:
- Пий и ти, Божуро, пий, дъще. Пий и кажи: бог да прости хаджи
Влъка!
Добро или лошо, когато тръгне някому, върви му. Не бяха сторили
и три месеца на хаджи Вълка, когато се помина и Ганаилина мъж, Радул.
Ганаила остана вдовица и ходеше като сянка из двора, още по-бяла в
черната си забрадка.
Божура не я съжали. Голяма беше нейната собствена мъка и нямаше
място в сърцето и за чужди жалби. Тя повече слушаше какво се говори из
село. А ходеха приказки, които я измъчваха, объркваха я, люшкаха я
насам-нататък, както в буря вятърът люшка някоя овошка. Веднъж чу, че
Василчо си иде; но още същия ден чу, че Василчо си иде, това е истина,
но щял да се ожени за Ганаила. И тя, която беше чувала толкова приказки,
тоя път в дъното на душата си усети, че това може да стане.
Искаше да отиде у Ганаила, да се хвърли отгоре й, да издраще
лицето й, да изскубе косата й, да я убие. Но веднага след това изпадаше
в отчаяние, силите й я напущаха. И без да вика, без да скубе косата си,
тъй, както си стоеше, подпряла глава на ръката си, тя плачеше и сълзите
й течаха по отслабналото й лице. Какво е крива Ганаила, мислеше си тя.
Ганаила е господарка. Ганаила е богата, а тя е циганка. И нека се ожени
Василчо за нея, те са си лика-прилика. А тя ще отива у тях, ще милва
бялата й ръка, русите й коси. Ще се простре на плочите и ще целува
нозете й. Само да я пуща в къщата си, само да не затваря вратите си за
нея!
Цяла нощ тя не спа. И все и се струваше, че по калдъръма на
улицата тича кон и звънтят подкови. На сутринта тя излезе, задянала
детето си, пристъпваше като сянка и самата не знаеше къде отива.
Изведнъж висок плач, плач на жена, процепи селото. Божура изтръпна.
Плачът идеше от къщата на Василчо, плачеше майка му. Свят се зави на
Божура, нозете й се подкосиха. Едва можа да се довлече до къщи и седна
до плета. Отвън минаваха хора, приказваха, но тя не разбираше нищо.
Късно, като през сън, тя чу дебелия глас на поп Минда.
- Божи работи, Пено, божи работи! - говореше попът на клисаря. -
Не знаеш какво те чака. Какво е челяка? Машина. Каже нещо цък, и се
счупи. Ей на, хаджи Вълко, зет му Радул - отидоха си. Сега и Василчо:
бре коне, бре мухабети, и. . . конец! На, довели коня му, донесли и
калпака му. Убили го в Дъбравата. Божи работи, Пено, божи работи!. . .
Божура чу това, което вече знаеше. Колко време стоя така, тя не
помнеше. После стана и по най-краткия път излезе вън от село. Беше ранна
пролет, полето се зеленееше, насреща планините се зачервяваха от залеза
на слънцето. Божура мина покрай гробищата и между гробовете, по които
блещукаха свещи, видя Ганаила. Тя не плачеше, не се помръдваше дори,
сама сякаш черен кръст между черните кръстове. Божура не усети ни
злорадство, ни съжаление. Болката й падна дълбоко и се притъпи.
И тя продължи да слиза надолу към полето. Като че някой я водеше
и тя покорно вървеше след него. Видяха я - това отпосле си спомняха -
сред полето при голямата саморасла канара, все тъй задяната с детето си,
все по пътеката, която криволи и слиза към реката. А по-късно, когато
горите потъмняваха и долищата се пълнеха с мрак, други бяха я видели
седнала на самия край на скалата над Куков вир. Тя стоеше там, превита,
неподвижна, обхванала коленете си с ръце, загледана в тъмните и хладни
води на Куков вир. Мръкна се, други вече не минаха, за да я видят.
А Божура стоеше на скалата. В ума й нямаше мисъл, пред очите й
беше тъмно, не виждаше водата, не чуваше плясъка й. По едно време детето
зад нея проплака. Тя трепна и жалостта, която беше се спряла като буца в
гърдите й, изби навън, сълзите и рукнаха. Заплака за първи път през тоя
страшен ден. И сълзите й течаха, ставаше й леко. И мракът пред нея се
разведряваше, водата ставаше светла, тиха, прозрачна като стъкло.
Дълбоко, дълбоко в нея се оглеждаше
Синьо небе, бели облаци. И ето из тия светли глъбини изплава
образът й, а до него друг - образът на Василча. Той е млад, той е хубав,
гледа я и се усмихва. И успокоена, щастлива, Божура впива очи в тоя
образ, усмихва се и все повече и повече се надвисва над водата...
Никой повече не я видя.
Йордан Йовков
Не го повика, както се вика,
ами поблея, като кошута...
Народна песен
Ето там, гдето се спущат белите сипеи откъм Крайница, в дола -
беше воденицата на дяда Цона. Стоят върбите, стои вадата, но воденицата
я няма. Останали са само едни срутени дувари, обрасли с къпина, и
две-три греди, посивели и сплескани като гъба. Защото всичко това беше
отколе и днес нито хората, нито местата са такива, каквито бяха едно
време.
Двама души дохаждаха в тая воденица: сам дядо Цоно и син му
Стефан. Дядо Цоно беше стар човек. Всички стари хора са приведени и
докато младите гледат нагоре, старите отправят погледите си надолу и
гледат земята, която скоро ще ги прибере. Но дядо Цоно не беше само
приведен, а от някаква болест беше просто прегънат надве и не можеше да
ходи инак, освен като препречи тоягата си отзад на кръста и се залови с
ръце за двата й края. Тъй той запазваше равновесие и вървеше бавно,
загледан в земята, като че търсеше нещо. Когато отиваше на воденицата,
той не се отбиваше нито наляво, нито надясно, обикаляше и криволеше тъй,
както криволи и самата пътека.
Друг беше Стефан. За него нямаше път. Доде го видиш, че излиза
из село, току виж, озовал се над воденицата, щръкнал на баира, висок и
едър, какъвто си беше, и децата, които често влизаха в градината да
берат сливи, щом го видеха, не слизаха, а просто нападваха и бягаха,
колкото им крака държат. Ще речеш, сокол се спуснал на врабчета.
Но Стефан не винаги избираше прекия път за воденицата. Понякога
той слизаше надолу от могилата, там, дето накрай селото беше къщата на
Муца Стоеничина. Тая Муца беше врачка, разбираше от билки, знаеше всичко
за юди и за самодиви. За самодивите тя казваше, че си отишли
отколе,защото хората станали лоши, но все пак като че една от тях,
най-хубавата, беше останала в къщата й. Муца имаше хубава мома. За нея
Стефан минаваше оттука, когато отиваше на воденицата. Те приказваха в
някой затулен кът на градината, между сливите и слънчогледите. Той -
застанал отвън плета, тя отвътре. Тя - руса, синеока, срамежливо навела
очи, той - мургав, с широки плещи, с малка черна брада, която обкръжва
лицето, но не го закрива. Тънките му устни се усмихват, но очите му си
остават остри, тъмни, с по едно пламъче вътре в зениците, в което гори
сякаш лоша мисъл.
Оттука Стефан вземеше ли, или не цвете от Дойна, на раменете му
сякаш израстваха крила, прескачаше долове, мяташе се от баир на баир и
за една минута беше при воденицата. Той отпушваше водата и кречеталото
затракваше. А каква беше дядо Цоновата воденица? Нищо и никаква къщурка,
ниска, схлупена, сякаш ластовиче гнездо, залепено на баира като под
някоя стряха. Но голям беше корубестият олук, зеленясал, измокрен,
надут, водата го пълнеше, устремяваше се надолу из него и биеше в
перките на пепележката. От другата страна, като из тъмния зев на пещера,
водата излизаше разпенена, плискаше се в дуварите, плискаше се в една
мокра и лъскава каменна плоча, поставена насреща, шумеше, пръскаше се на
хиляди капчици, които като ситна роса пълнеха въздуха. На това място
винаги, когато имаше слънце, се явяваше една малка дъга. И сякаш
всичката светлина на слънцето се събираше в тая дъга и всичко, що бе
весело, пееше песента на кречеталото. Защото наоколо нямаше нищо друго,
освен мълчаливи долове и тъмни гори.
Един ден Стефан, дядо Цоновият син, излезе от воденицата с
мотика на рамо и тръгна да поправя вадата. Той стигна там, гдето водата
излизаше от гората, разширява се на едно място и правеше тоя хладен и
бистър вир, в който жените от Жеруна перяха губери и белеха платна. Сега
нямаше никой, през водата се виждаха всички камъчета на дъното на вира,
а наоколо пясъкът беше чист и изгладен като на панакида. Тук-таме по тоя
пясък имаше стъпки. Стефан се спря, приклекна и започна да ги разглежда.
Не бяха на коза, макар че козите на Калистрата пасяха и пладнуваха
наблизо; не бяха и на крава, макар че селската черда минаваше оттука.
Стефан гледаше стъпките, навеждаше се повече. Най-после той се изправи,
лицето му светна, очите му заблещяха: тия стъпки бяха стъпки на кошута.
Същата тая, която беше се появила в планината и за която приказваха
вечер жените, когато гледаха пожарите в гората или слушаха да шумят
кориите над село. Друг път всичко това им навяваше страх, но сега те
гледаха планината с доверие и се радваха, защото там ходеше кошутата.
Овчарите разказваха как бягала като вятър, циганите дървари, които
слизаха от планината, накичени над ухо с китки здравец, и иглика,
разказваха, че я видели отблизо и очите й били също като очите на човек.
Стефан, дядо Цоновият син, беше слушал всичко това. Но женският
ум и женските приказки за него бяха глупости. Той беше як, беше ловец и
мисълта за кошутата запалваше същинска вълча стръв в гърдите му. Той се
върна във воденицата, взе пушката си, нарами вулията и закачи на пояса
си кратунката с барута. После отби водата, кречеталото замлъкна и дъгата
пред воденицата изгасна. Стана тихо и тъмно и Стефан забърза по козите
пътеки нагоре из планината.
Той ходи цял ден. Слизаше в дълбоки долове, вървеше под клоните
на стари буки и стари дъбове, като под покрива на черква, и в нападалата
шума виждаше или черните зърна на отровното биле, или червените шапки на
чудновати гъби. На едно място видя вълк, на друго - ясно отпечатаната
стъпка на мечка, а на трето - ситни съчки се порониха над него и когато
погледна нагоре, видя кръглите и свирепи очи на дива котка. Стефан нито
веднъж не сне пушката от рамото си. Той се изкачваше по високото било на
планината, където вятърът къдреше тревата на поляните, а наоколо беше
синьо небе и бели облаци. Оттук Стефан виждаше надалеч и търсеше
кошутата. Но кошутата я нямаше.
Той не се отчайваше и тръгваше отново. Намери овчарчетата и ги
попита за кошутата, а те, като гледаха пушката на рамото му и сключените
му вежди, мълчаха и вдигаха рамене. Кучетата се спущаха върху него, но
никой не отиваше да го отбрани. Стефан срещна и циганите дървари,
весели, лъснати от слънцето, накичени с цвете. "Къде е кошутата?" Те го
гледат, като че ли гледат мечка, измерват с очи високата му снага,
измерват дългата му пушка. И мълчат. А като отминат, той ги чува да
вдигат страшна врява на своя език.
За ловеца винаги остава някоя надежда и някое непрегледано място. Стефан
ходи до мръкване и когато вече не виждаше нищо друго пред себе си, освен
черен мрак, върна се във воденицата. На другия ден той пак преброди
планината и пак се върна, без да беше видял нещо. На третия ден -
същото. И когато уморен, и ядосан, слизаше измежду камънаците, чу, че
някой го вика. Отсреща на една скала стоеше Калистрат козарят и сучеше
върви от Козина.
- Стефанеее! - викаше той дебело. - Да не гониш кошутата брей!
Грехота е! Остави гадината и си гледай момите, мо-ми-те...
И той се засмя тъй, че долът заехтя.
Което знаеше Калистрат козарят, знаеше го и цяло село. Вечер
жените се събираха на приказка. В планината гореше пожар. Нямаше дим,
нямаше пламъци - само една начупена огнена линия, сякаш безценна
огърлица върху гърдите на царска дъщеря. Кориите шумяха, прилепи
прелитаха безшумно под стрехите. Сред кръг от жени и момичета, Муца
Стоеничина приказваше:
- Мари! Онзи непрокопсаник, Цоновия син, тръгнал да гони
кошутата. Ще я убива. Господ да го убие! Не се посяга на такваз гадина,
нито боде, нито хапе, нито зло струва... И къде ходи, къде се явява, я
ми кажете? - Все около Мънастирището. Едно време там имало мънастир на
света Богородица, задали се турци и калугерите рекли да скрият честния
кръст. Скрият го на едно място, на другия ден им се струва, че ще го
намерят, и вземат, че го преместят другаде. А вред, дето е стоял честния
кръст, изниквало здравец... Затуй има толкоз много здравец там!...
Настъпи мълчание. Муца си почиваше, или пък искаше да изпита
силата на думите си. После пак продължи:
- Туй място е свято. Леля Гана, бог да я прости, е казала -
колко пъти! - че като отишли веднъж за здравец, видели там една жена с
дете в ръце...
Муца сниши гласа си и пришепна нещо, жените ахнаха от учудване.
- Ами, ами! - завърши Тя. - Света Богородица е. И някому се
привижда като жена, а някому като кошута. . .
Повея вятър. Шумът на корните се приближи и разля като гръм на
водопади. Жените станаха и се разгълчаха на отиване. В мрака под
стрехите се плъзна сянка на човек, който бе подслушвал и бързаше да го
не видят. Той беше Стефан.
На другия ден той беше пак в планината. Смя се, като си спомни
думите на Муца Стоеничина. Той пак търсеше кошутата, но беше станал
по-търпелив и за да не му дотяга времето, мислеше си и за друго. Мислеше
за Дойна, с която не искаше да се среща, докато не улови кошутата. Но
мислеше и за Димана, мургавата и черноока като циганка Димана. Тя не
приличаше на Дойна, мълчеше, гледаше изпод вежди, но каква силна и
гъвкава снага имаше! "Не бива, дума съм дал" - казваше си Стефан, като
си спомняше пак за Дойна. Но мисълта му отново се раздвояваше и той
мислеше ту за едната, ту за другата. Това го развеселяваше, вместо да го
загрижва, и той като на подбив се питаше:
"Дойна или Димана? Русата или чернооката?"
Веднъж той беше седнал да си почине при едни скали до
Мънастирището. Изведнъж като че нещо му каза да се обърне: наблизо до
една поляна, отпред тъмната стена на гората, стоеше кошутата! Стефан
трепна, разтрепери се, сърцето му заби. Но той се съвладя и насочи
пушката. И се замери в левия хълбок, в сърцето... Изведнъж, като че бяла
мъгла се спусна пред очите му, после се изгуби и в здрача й и сиянието
на залеза той пак видя кошутата, но под нея стоеше жена и я доеше! Какво
да прави? Да стреля, ще убие жената. Той отпусна пушката - жената се
изгуби. Насочи пак пушката - тя пак се яви. Потрети - същото. Изплашен,
смаян, той скочи: кошутата беше се изгубила. Тогава, без да се бави, без
да се обърне повече, той бързо заслиза надолу.
На другия ден той не излезе от воденицата. "Уморен бях - мислеше
си, - никаква жена не е имало, трябваше да стрелям." И той се
развеселяваше, замисляше се за Димана, усещаше се силен да събори
планина. И като знаеше, че в село ще му се смеят, обземаше го омраза
против хората и макар че беше вече взел хак от торбите с жито, оставено
за мелене, вземаше още по толкоз. Воденицата се повреждаше нещо и той с
часове работеше, за да я поправи.
Друг път той мислеше за Дойна, разкайваше се. Не мислеше вече да
ходи в планината и да гони кошутата. Сърцето му се изпълваше с доброта и
той връщаше обратно в торбите житото, което беше откраднал. Работата му
спореше, поправяше повреденото и воденицата тръгваше. Дъгата над вадата
светваше,
Един ден той чу гласа на Калистрат козаря и излезе.
- Стефане - викаше той, - къде ти са очите, сляп ли си...
Кошутата мина пред воденицата... току пред воденицата... Ей я е де е!
Стефан проследи протегнатата ръка на козаря и видя кошутата,
която в последните Скокове на бързия си бяг се изгуби в гората. Долът
ехтеше от смеха на Калистрата.
Тогава той изнесе пушката и я подпря вън, за да бъде готова.
После я внесе и пак я изнесе. Мислеше ту за Дойна, ту за Димана, ту
крадеше от житото, ту го връщаше назад. Воденицата ту спираше, ту
тръгваше и пред нея дъгата или се изгубваше, или се явяваше отново.
Дойдоха Петрови заговезни. Мръкна се и над черната тъмнина над
селото, като дъжд от падащи звезди, светеха запалените стрели, които
децата хвърляха. Изгря месецът и кориите зашумяха тържествено, тежко,
като стара песен, която се лее на трапеза. Дойна излезе на двора,
погледна месеца, послуша кориите, после мина в градината и спря на онова
място, гдето се срещаха със Стефана. Не се чуват стъпки, не иде никой.
Тогава тя излезе навън. Целият Боцур се белее, като че е постлан с бели
платна. Планината се отпуснала, почива. Само долу горите са тъмни, тъмно
е и в дола, където е воденицата на Стефана. Едно прозорче свети там,
едно око гледа, окото на Стефана. Очите й се премрежват от сълзи и това
око започва да мига, започва да я вика. И тя върви, без да знае какво
прави, без да може да се възпре. Какво има, ако отиде да посрещне
Стефана? Сега е Заговезни. Сега хората се прощават, прегръщат се и се
целуват... Прегръщат се и се целуват.
И тя върви напред, не върви, а лети. Спуща се в дола и възлиза
нагоре. Прозорчето свети, но воденицата е спряла. "Стефан гони кошутата
- мисли си тя, - чакай да го излъжа." И като се сниши зад шубраките,
поблея като кошута.
Сянката на голям човек се мярна пред воденицата. Това е Стефан.
Той гледа разклатените клони и ясно вижда кошутата. Тя е голяма и черна.
Стефан насочва пушката. Нови вълни от бяла светлина падат от месеца и
заливат гората. И ето, под кошутата се явява жена, месецът огрява лицето
и, косата и...
Стефан трепва, тегли се назад, търси нещо да се опре. Цяла
огряна от месеца, жената е пред него. Дойна.
- Дойне! - вика той. - Дойне, ти ли си? Тя се смее.
- Ти ли си? - повтаря той. - Защо дойде?
- Ех, защо дойдох. Дойдох...
Тя се радваше, защото го виждаше, и без да го беше мислила,
каза:
- Дойдох да ти пристана. Ей на, приставам ти! Искаш ли ме?
Стефан не каза нищо, улови я за ръката и я поведе към
воденицата. Щом прекрачиха прага, и двамата се сепнаха: чу се шум, нещо
запука, разплиска се вода, кречеталото затрака. Воденицата тръгна сама.
