“Одата Опълченците на Шипка- поетичен паметник на безсмъртен подвиг” (съчинение разсъждение)

За Иван Вазов епохата на Възраждането е време на нравствен подем и творческо вдъхновение. Будната гражданска съвест на поета родолюбец страда дълбоко, защото Вазов е свидетел на забравата в следосвобожденската, на националните ни идеали и жертвоготовността на българите. Затова с изключително майсторство и творчески плам, творецът отхвърля клеветите срещу нашата история и националното ни достойнство, издигайки “чутовен” паметник на героизма, проявен от опълченците на връх Шипка, за да внуши на бъдните поколения национална гордост.

В одата “Опълченците на Шипка” патриархът на българската литература обезсмъртява подвига на защитниците на легендарния връх. Тържественият патетичен тон на възхвала, съчетан с пластичното описание на битката, по художествен път разкрива героизма на опълченците. Огорчен от хулите на своите съвременници, оскърбяващи националната ни чест, Вазов създава истински поетичен паметник на героите от Шипченската епопея, за да докаже, че и нашият народ има светла страница в руско-турската освободителна война.

Одата “Опълченците на Шипка” е разделена на три части- лирическо встъпление, епическо изложение и епилог. Първата смислова цялост- лирическият увод на творбата, е полемика с хулителите на българщината. В него поетът разкрива тезата на клеветниците на българската история и антитезата- на защитниците на нашето национално достойнство.В тезата патриархът на българската литература сякаш се присъединява към хулителите и приема техните аргументи : “нека ни отрича исторьята, века”, но всъщност зад това привидно съгласие прозира болката му от нараненото национално достойнство.В първата част на увода се развива темата за позора.В нея лирическият говорител, който изцяло съвпада с Вазов, с укор възкресява ужасния спомен за тежките и унизителни робски векове:

Нека носим йоще срама на челото,
синила от бича,следи от теглото...


Унижението е реално. Символите на игото- “синила от бича”, “спомен люти от дни на позор” внушават, че покорството, примирението и столетното понасяне на оковите са нанесли непоправими беди на българския народ. За поета много по страшно от физическото страдание е нравственото унижение. Поробителите трайно и сякаш завинаги са очернили името ни. Седемкратната анафора “нека” носи горчивата ирония на Иван Вазов и внушава болката и срама, които изпитва от националното унижение. Особено силно е драматичното чувство на лирическия говорител при споменаване на онези събития в историята ни, метонимично загатнати чрез “Беласица стара и новий Батак”.Тези имена внушават трагичната историческа съдба на народа ни, доказал с кръвта си своето право да бъде свободен. В тази страстна полемика със света на отрицателите авторът стига и до последното “Нека!” То носи гнева и възмущението му към хулителите и родоотстъпниците, към тези, които принизяват българския дух. Клеветниците, които насаждат неверие в душите на младото поколение, които с лека ръка отхвърлят достойнството на цял един народ, са забравили подвига на опълченците,които са се борили за свободата на България. Заради тези хора,които клеветят историята ни, Вазов пише одата “Опълченците на Шипка”, с която иска да отрече нападките им и да докаже на всички българи като тях,че народът ни има светла страница в руско-търската освободителна война.

За да отрече точно тези нападки,във антитезата Вазов с цялата си патриотична жар доказва,че българският народ е дал доказателства за безпримерен героизъм, отстояване на националната кауза и служене на висшия идеал-свободата. В тази част се разкрива истинската позиция на говорителя, дистанциран от враговете на народа. На мрака и позора от първата част на увода контрастират на светлината и славата във втората част:

Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно...


Във втората част на лирическото встъпление Вазов издига подвига на опълченците до нацоинални висоти, като сравнява българския връх с Термопилите-проход в древна Елада, превърнал се в символ на безпримерен патриотизъм и жертвоготовност. Епитетите, характеризиращи този връх, като метонимия на подвига “див, чутовен”,”славно, безгранично” внушават славата, величествеността, физическата му и духовна необятност. Вазов сравнява върха с “паметник огромен”, за да внуши, че подвигът на опълченците заслужава да остане в паметта на народа и за да разкрие величието на саможертвата на българите, които са проливали кръвта си там,горе на Балкана. Върхът е ”покрит с бели кости и с кървав мъх”. Поетът използва тази хипербола, за да внуши, че много хора са жертвали живота си в името на свободата и за да подчертае славата но подвига им, който хората не трябва да забравят. Чрез художествения похват оксиморон- “ново,голямо,антично”, Вазов разкрива възхищението си пред Шипка. Във антитезата поетът извежда най-силния аргумент срещу позора: подвигът на връх Шипка е истинския отговор, който “смива срамът,/и на клеветата строшава зъбът”. Тази метафора внушава мощта и величието на делото на опълченците, изпълнено със слава и героизъм, което повдига националното ни самочувствие и разкрива свободолюбието на българския народ, извоювал независимостта си. В края на лирическото встъпление Вазов се обръща към гордия исторически връх: ”О,Шипка! ”. Това име остава завинаги свързано с възкресението на националното ни самочувствие. В лирическия увод творецът подготвя у читателя очакването за нещо изключително, което ще бъде представено в лирическото изложение и което още по-ярко ще докаже, че нашия героичен народ сам е извоювал свободата си.

Наистина в същинската част на одата поетът представя нещо изключително- подвига на опълченците на Шипка. В тази част на одата Вазов внушава, че дори и природата помата на опълченците в трудната борба, защото те се бият на собствена зема и бранят своята свобода:

Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.


Поетът предава продължителността на боя и неговата ожесточеност чрез различни похвати:

Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!


Числителното “Дванайсетий”, както и съюзът “и”, метонимиите “Бури подир бури”, “Рояк след рояк” създават представа за многобройността на турците, която контрастира на малочислеността на българските опълченци, и за множеството атаки на поробителите. Друговерците изпитват презрение към робите, дръзнали да мерят сили с една цяла империя. Фанатичната им ярост им пречи да прозрат истината, че на легендарния връх не са довчерашните “раи”, а свободни по духом хора, с воля за победа, готови да защитят земята си и да извоюват своята свобода. Тези духовно извисени, решителни и смели българи са достоен пример за подражание, чиито подвиг не трябва да бъде забравен, а напротив- той трябва да бъде обезсмъртен, за да вдъхва гордост, да повдига националното самочувствие на българите и да отхвърля всички безчестни нападки, отправени от хулителите на българщината. Точно тава прави Вазов- той увековечава подвига на героите и отрича всички клевети за българската история чрез поетичния паметник, който прави на българските опълченци. Водени от идеята за свободата на родината, готови да пожертват живота си за нея, преодолели робския страх, тези истински герои напълно контрастират на турците, които тръгват по пътя на борбата, водени единствено от жестокостта, омразата, презрението и отмъстителността си към “раите”. Метонимията “Върхът отговори с другий вик: ура!” ясно разкрива неразривната връзка на храбрите опълченци с връх Шипка, подсилени и от метафората “И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье”. Фактът, че българите разчитат на собствените си сили в борбата, докато турците призовават Аллах в паниката и страха си, е свидетелство за моралното превъзходство на патриотите над тираните. Нищо не е в състояние да прекърши волята и да сломи духа на опълченците. Напротив, всеки от тях се стреми да бъде в първите редици на боя и да допринесе с каквото може за защитата на върха:

...всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.


Те знаят, че жертвата им ще бъде свята, защото е дар пред олтара на българската свобода. Чрез разгърнатото сравнение “идат като тигри, бягат като овци/и пак се завръщат;Вазов внушава малодушието на турците, което чрез контраст откроява още по-ярко душевната извисеност на опълченците. Поетът сравнява нашите “дружини горди” с лъвове, за да подчертае тяхното духовно могъщество, нравствена сила и храброст.Чрез това сравнение творецът изразява своето възхищение пред смелостта и героизма на опълченците, което е главния мотив на Вазов да им създаде истински поетичен паметник. Авторът знае, че подвигът на защитниците на Шипка заслужава да остане в паметта на народа и че тези българи са истински герои, способни на невиждана сила. Тези патриоти са запленени единствено от бляна за победа. Чрез градацията на съществителните: “жега”, ”жажда”, ”труд”, се подчертава издръжливостта и волята, която имат героите в този тежък момент, когато “Щурмът е отчаян, отпорът е лют”. Саможертвеносттта и героизма на опълченците нямат граници, защото техният идеал ги окриля и защото те не бранят просто “прохода,войната”, а бранят свободата си. Но когато и двете воюващи страни са уморени, страшната заплаха, че битката може да бъде загубена, тегне над орловците:

Три дни веч се бият,но помощ не иде,
отникъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх-
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.


Честта и достойнството вливат свежи сили в българските дружини и ги карат да се бият още по-смело. Вазов сравнява опълченците със спартанците, за да внуши силата на вярата им ,техния свободолюбив дух и героизъм, за да внуши, че тези смели юнаци заслужават да останат в историята,за да обезсмърти подвига в поетичен паметник. Когато боят отива към своя трагичен край, генерал Столетов се проявява като опитен военоначалник:

“Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!”


Тези вдъхновени слова мотивират още повече опълченците да проявят безпримерен героизъм. Българите виждат своята саможертва като нов живот за бъдещите поколения и това им помага да надмогнат страха от смъртта, да докажат на “цяла вселена”, че са достойни синове на достоен народ. Възклицанието “О, геройски час!” разкрива преклонението на поета пред смелостта и всеотдайността на българите, пред подвига, чиято художествена атмосфера се изгражда върху основата на синтактичен паралелизъм:

патроните липсват-но волите траят
щикът се пречупва-гърдите остаят.


Чрез оксиморона “сладката радост до крак да измрът” са внушени готовността и героизма на опълченците. Следствие от думите на генерал Столетов е вътрешният монолог на героите, който доказва чувството за дълг пред народ и родина, решимостта на българското опълчение, готовността за себеотдаване и саможертва в битката:

“България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е:тя ще ни съзре,
ако би бегали:да мрем по-добре!”


Предателството и бягството са невъзможни, недопустими и опълченците приемат смъртта пред позора на отстъплението. Безизходицата заплашва защитниците на Орловото гнездо с поражение и “хекатомба”. Във Вазовата ода “хекатомба” олицетворява жертвоготовността на опълченците в името на отечеството и неговата свобода. Чраз градацията от метафори:

Всяко дърво меч е,всякой камък-бомба,
всяко нещо-удар,всяка душа-плам.


Вазов изгражда идеята за непоколебимостта и решителността на опълченците и внушава възхищението си пред героизма им. Когато всички средства на съпротивата са изчерпани, идва изключителното по сила на въздействие решение:

“Грабвайте телата!” -някой се изкряска
и труповете мъртви фръкнаха завчаска...


Тази картина, в която живи и умрели се бият заедно, доказва волята и смелостта на защитниците. Виждайки тази картина турците са ужасени: те разбират, че не могат да победят онези, които са решени да воюват дори с телата на мъртвите си другари. В заключителните стихове на същинската част на одата поетът отново изтъква силата, високия дух и жертвоготовността на опълченците в името на родината, на нейната свобода:

...героите наши, като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Йоще миг – ще падне заветният хълм.


С песен на уста героите посрещат смъртта и са готови да се бият до последно, защото чрез героизма си ще извоюват победата – свободата на родината. Опълченците увенчават Балкана с ореола на своя подвиг, а тази българска светиня препраща славата им през вековете. Епитетът “заветният” привнася възхваляващо значение на българския подвиг. Свободата вече принадлежи на защитниците на Шипка, защото тя е в душите и сърцата им– независимо от изхода на сражението. Тогава пристига Радецки и този момент преобръща хода на битката и на историята. Следва отказът на лирическия говорител да продължи описанието на победата. Премълчаването на победните действия внушава, че подвигът и патриотичната саможертва в трагичния отпор, когато поражението е било толкова близо, са много по-значими отколкото физическата победа. В лирическото изложение чрез много художествени похвати Вазов внушава героизма, жертвоготовността, волята за победа, силния и величествен дух на опълченците. Именно ,за да възхвали тези техни качества поетът пише одата “Опълченците на Шипка”, която е поетичен паметник на подвига на българите. Чрез този истински неръкотворен паметник поетът доказва, че и нашият народ има светла страница в руско-турската освободителна война.

Покъртително е преклонението на поета пред героизма на опълченците. С изключително художествено майсторство Вазов обезсмъртява делото им в поетичен паметник, който заедно с Балкана ще увековечи славата на Шипченската епопеяот урва на урва и от век на век”.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Камелия ( 2) на 17 Януари 2014
Thanks!
ani ( 2) на 18 Февруари 2010
Strahoottno .. e mnogo vi blagodarq .. !!

Денис ( 8) на 12 Януари 2010
Мерси...
popo ( 2) на 24 Февруари 2009
аи мерси

sonq ( 78) на 25 Февруари 2008
СтрАхОтНо е Мн МЕрСи