Хуните - част 3
Фибулите не са пригодни за всяка дреха. За женската носия на източните коннономадски народи е характерно, както и при мъжкия костюм, прикрепване с кукички, копчета и колан, което прави фибулите излишни. Фибули не носят и българите, унгарците, печенегите, куманите. Следователно носещите големи фибули жени не могат да се определят като хунски.
Скандинавските и немските изследователи смятат, че готските фибули с полукръгла челна плочка се развиват под влияние на провинциалноримските в областта на Германия Магна. Оста и спиралната конструкция на по-ранните, наподобяващи игли фибули е покрита с многоъгълна плочка. Те не предлагат много възможности за украса. Едва модерната археология установява начинът на носенето им – с плочката надолу. Фибулите с полукръгли или многоъгълни челни плочки се разпространяват от западните готи, което се доказва и от територията им на разпространение.
Френските и скандинавските изследователи от миналия век доказват, плочестите фибули се явяват най-напред в областите управлявани от Атанарих и Херманарих. Развитието им върви от по-малки (5-10 см) до по-големи (20-25 см) и дори още по-големи.
Днес знаем, че развитието им не е праволинейно, а и още от миналия век е известно, че големите фибули с кантирани плочки, покрити с благородни камъни и филигран се явяват най-рано в контактните зони.
Когато Й. Ковач открива некропола при Сънтана де Муреш го приписва на живеещи в Трансилвания вестготи и го свързва с находки от околностите на Киев, все още необнародвани. Ковач определя не само археологическото наследство на вестготите, но и синхронността на културата на вестготи и остготи от края на ІІІ и ІV в. Той определя и начина на носене на фибулите. Това откритие впоследствие е абсолютизирано. Първите пропуквания се явяват във връзка с откритието на второто съкровище от Силадшомло. Още първата обработка показва, че полихромният стил е донесен от Понта от източните германци и се появява, като се имат предвид златните находки, още преди хунското нашествие.
Последните по-добри обработки на второто съкровище от Силадшомло показват, че фибулите от чисто злато от 70-те години на ІV в. са носени дълго време. Летите фибули, обаче, които са по-голямата част от съкровището идват на мода 70-те години и се носят в хунско време, а и след това. Комплексът находки от това съкровище развенчава вярванията, че е заровено през 376 г. при разрушаването на племенния съюз на вестготите или малко по-късно 381 г. при бягството на Атанарих.
Самото съкровище дава възможности за интерпретация. Силадшомло се намира географски и исторически в Трансилвания, която се отделя от Dacia Superior чрез планината Мезеш, която е трудно проходима. От източната страна на планинската верига се редят един след друг римски кастели, но тази гранична зона никога не е достигана от придвижващите се от изток на запад вестготи. Веригата стига на изток от Силадшомло и е отдалечена на 120 км от Клуж (Напока). Едва ли обаче един народ би погребал своите князе далеч от границата на родината си. Околностите на Силадшомло са отворени от долините на реките Красна и Беретицио от запад и северозапад, в чиито широки долини завършва северната долина. Не е случайно, че унгарските и румънските изследованели свързват от дълго време находките от долината на Тиса с гепиди. Никой обаче не ги подкрепя. По-новите изследвания настояват да бъдат определени като трансилванско-дакийски или да се свържат с митологизираните готи. Ако не може да се докаже, че са вестготски, то тогава се твърди, че става дума за остготи от хунско време. В най-добрия случай се определят като остготско-гепидски. Писмените извори определят гепидите като най-важните източни германци, свързани с хуните. Една вярна археологическа и етническа интерпретация може да бъде извършена едва при събиране на съкровището. Във всеки случай началото на събирането му следва да се постави в ІІІ в. и е продължило и по-нататък. Мястото, на което е открито, е обитавано от гепиди, единственото племе, което не напуска Карпатската котловина до хуните. Тяхната знат преживява сериозен удар, което се доказва от хоризонтите съкровища, фибулите от Геленес, украсената със златни монети огърлица от Брестов. Обяснението на тези находки е само едно – проникването на хуните в Карпатската котловина и прогонването на гепидите 424-425 г. Господстващите фамилии са станали съратници на хуните.
Могат ли тези находки да се отнесат към археологията на хуните? Късните фибули показват онези промени, които настъпват в Понта с идването на хуните. Намерените в земите на гепидите златни изделия се развиват между 370-430 г. в областта на Понта. Не е изключено също, номинално попаднала под властта на хуните, аристокрацията да е принуждавана да ги носи. Съкровището от Силадшомло е едно от най-изисканите неговите най-късни екземпляри показват познания в златарството от хунско време.
Към съкровищата на готската аристокрация от хунско време принадлежат тези от Рабапордан, Регьой, Велц, Унтерзибенбрун.
По-особена гледна точка показват скандинавско-немските изследвания. За тях е ясно, че носените върху двете рамене фибули са работени от гръко-ирански ювелири в областта на Понта, но тези автори не приемат, че тези нови фибули са възприети и от другите източногермански народи, както и от тези, които са техни съседи и са с ирански произход.
Немските изследователи не обръщат внимание на факта, че в Кавказ в алански катакомби се откриват малки плочести фибули, украсени с позлата и камъни – Верхная Рутка и на р. Гиляч.
По-различен е въпросът за произхода на малките плочести фибули от Сънтана де Муреш. Особеностите на тези от Кавказ – техника, форма и украса, се отличават доста от готските първообрази и имат съответствия в Панония, която е заселена от аланите на Сафрак и вследствие поставена под хунска власт.
По друг начин стои проблемът за появата в началото на V в. на лети, сребърни, пластинчести, покрити с камъни фибули в различни варианти. Тяхната зона на разпространение на изток е по северния бряг на Черно и Азовско море и на Крим, където се запазват на мода до VІ в. Съществува становище, че тяхната зона на разпространение е онази, в която през ІV в. обитават германски групи, а и в първата половина на V в. някои остават и надживяват хунската власт. Ролята на тези фибули като етнически белег е почти неизследвана.
Фибулите не биха могли да отразяват носията, особено онези, които са случайни находки. В тази връзка следва да споменем булата за глава, които не са познати никога във връзка с представителни фибули в гепидски, остготски и вестготски гробове, както е в находката от Рабапордан. Около втората трета на V в. са познати доста женски богати гробове, в които има покривала със злато, но няма фибули – Дунапатай (Бакодпуста), Папкеси, гроб 1 от Большой Каменец. Това е доказателство, че булата и фибулите са равностойни по значение.
През 1876 г. в Нормандия, в Мул-Аржаис ?, в местността Валмерай, на 150 см дълбочина, е открит скелет на жена на около 24 години. Находката от Унтерзибенбрун е възприета в началото на века като иранско съкровище. Особено представителен е чифтът фибули с инкрустация на благородни камъни, свързани със златна верижка от халкички. Чифтът е много близък до този от Рабапордан. Възможно е да произлизат от една и съща работилница. Освен двата паралела от областта на Среден Дунав немските изследователи посочват и гроба от Мул-Аржанс. Френските изследователи се разграничават от готската версия, защото в Нормандия не са се появявали готи, а и вестготите не са прониквали толкова на север. Noticia Dignitatum от първата половина на V в. назовава в Нормандия много сарматски съюзи. Отделни алански групи проникват във втората четвърт на V в. и лагеруват на север от Лоара. Южно и източно от мястото на находката са познати топоними като Ален, Алон. Френските изследователи приемат находката за сарматски или гръко-ирански тип. Тя съдържа златна огърлица, пръстен, игла за коса, пластини за було, пресовани в повече от 7 различни форми от златен варак и W-образна пластина, също от варак от края на булото.
Във връзка с т. нар. аланско съкровище има още съображения и те идват от други открития, имащи отношение към носията от хунско време. Преди Първата Световна война в Тунис, западно от Картаген, в Кудиат Ватьор, в преизползван римски саркофаг е намерена една находка, позната като съкровището от Картаген. Приемана е за вандалска. И тя не показва връзка с познатото златарство от Хасдинген и Зилинген от ІІІ-ІV в. Ростовцев, който пръв обработва находката, най-изтъкнатият експерт по южноруско изкуство, разпознава между находките една късноримска огърлица, но цялата носия свързва с находката от Керч (Олбия) и Валнерай. Особено привличат вниманието му 169-те златни обшивки, изпълнени по три начина. Те не принадлежат към обшивките на дрехи, защото са доста тънки и би следвало да се предполага, че са били поставени на було. Ростовцев определя гроба като сарматски от вандалската епоха. Фибулите от Кудиат Ватьор с кръстовидната си организация и покритата с каменни вставки повърхност има връзка с предкавказката зона (Кумбулта, Северен Кавказ, Дюрсо). Засега не са използвани възможностите на тази находка. Гробът не би могъл да се датира преди вандалската инвазия в С. Африка през май 420 г. Счита се, че може да се приеме за алански.
страница 1 страница 2страница 3 страница 4
