Александър Велики: човекът зад легендата (част I)
Той е мъдрец и убиец. Психопат и гений. Александър е всичко. Всички тези неща, а може би нито едно от тях. Какво е тласнало Александър към завладяването на далечни земи. Гениален боец или жаден за кръв тиранин? Подвизите му са легендарни, но дали в крайна сметка жаждата му за власт не го е превърнала в най-лошия враг на самия себе си?
Вавилон, юни, 323 година преди Христа: Александър лежи тежко болен, тялото му гори от треска. След 32 000 километра кръвопролития и победи походът му към вечната слава е към края си. Приближените му тревожно се суетят около постелята. Историкът Пл& #253;тарх описва сцената: “Искаха на всяка цена да го видят за последен път. Сърцата на всички бяха изпълнени с тъга и безпомощно вцепенение пред мисълта, че ще загубят своя владетел.” След няколко часа един от най-великите пълководци ще е мъртъв.
На какво се дължи ненавременната му смърт? Как най-накрая покорителят е покорен? За да намерим отговорите, трябва да проследим блестящата му история.
Александър е роден в Пела, в северна Елада, през 356 година преди Христа. Златната ера на гърците отдавна е отминала. По онова време империята е нездрав конгломерат от разединени градове-държави: лесна плячка за бащата на Александър: Филип. Цар Филип бил груб, разгулен боец. Пияница, неустрашим воин, идол на могъщата си армия: една от най-силните в античния свят. Политиката на Филип обаче била безскрупулна. Той създал Македония като укротил дивите племена в областта.С дипломация и груба сила Филип успял да покори почти цяла Гърция. От баща си Александър наследил уменията на тактик и пълководец. Майка му Олимпияда също му повлияла силно. От нея наследил страстната си, чувствителна природа.
Олимпияда се занимавала с религиозни култове, особено в чест на Дионис, бога на виното и страстта. Мълвата гласи, че почитала бога с диви, невъздържани танци и изпадала в транс.Олимпияда пуснала слух, че е забременяла от Зевс, царят на боговете, преобразен като змия. През целия си живот Александър се ласкаел от мисълта, че не е простосмъртен. Освен от майка си и баща си, младежът се повлиял силно и от своя учител: прочутия гръцки философ Аристотел. Той разкрил на Александър чудесата на гръцката култура и особено увлекателните митове. Аристотел събудил в него интереса към омировата “Илиада”, епоса за Троянската война. В основата й са героите, облечени във власт и слава, благодарение на чутовната си сила и великите подвизи. Един от тези герои е Ахил, архетипът на гръцкия воин. Пред дългия и спокоен живот Ахил избрал бързо спечелената слава на бойното поле и загинал рано, но се прочул завинаги.
Александър прекарал три години далеч от дома в школата на Аристотел. Завърнал се на 16 години и заварил баща си, цар Филип, с нова съпруга. Още по-лошо, родил се и втори син, който застрашавал позицията на Александър като наследник на трона. Александър бил обзет от гняв и негодувание. Между двамата започнали жестоки кавги. Враждата между баща и син дотолкова се задълбочила, че Александър бил заточен. В крайна сметка двамата се сдобрили, но примирието не траяло дълго.
Една лятна нощ през 336 година преди Христа Филип и царското семейство се събрали да отпразнуват сватбата на дъщеря му. Царят се спрял на входа, за да помаха на тълпата. Някой се спуснал... и му нанесъл смъртоносен удар. Смята се, че е бил отхвърлен любовник. Подобно на много свои съвременници, Филип поддържал връзки и с мъже, и с жени.Филип загинал на място. Убиецът бил посечен веднага, преди да разкрие висшестоящите си съучастници. Дали е действал сам, или имало и други заговорници?
Някои историци смятат, че е възможно коварната майка на Александър, Олимпияда, да е организирала убийството. Все пак тя била заменена с по-млада съпруга. А Александър: възможно ли е той да има пръст в убийството на баща си? Александър се стремял към славата повече от всичко останало. Подозренията щели да разгневят македонските първенци, а той се нуждаел от подкрепата им и я получил.
На 20-годишна възраст Александър бил коронясан. Когато седнал на трона, той наследил велика армия и сериозни политически вълнения. Отнело му година да потуши въстанията в Гърция и да заздрави властта си. Александър обаче не се задоволил с Македония. Той бил нетърпелив и амбициозен и желаел повече. Обърнал погледа си към дългогодишния враг на Елада: персите.
Персийската империя се простирала от днешна Турция до Пакистан. 150 години по-рано персите опожарили Атина и разрушили храмовете на града. Това военно престъпление не било забравено. Преди смъртта си Филип бащата на Александър, планирал инвазия в Персия. Сега възмездието било в ръцете на Александър. Този огън за малко да изгори самия Александър. През краткия му живот призракът на Филип го тормозел, тласкал го към все по-велики подвизи, за да докаже, че е също толкова, ако не и по-добър, от баща си. Духът на Филип бил с него, когато той поел по пътя към славата.
През 334 година преди Христа армията на Александър пресякла Хелесп& #243;нта. Това било началото на нечуван 11-годишен завоевателски поход, който щял да преобрази античния свят завинаги. Първата цел били руините на Троя, където Александър почел героя от детството си – Ахил. Заедно с предполагаемия си любовник, Хефестион, той посетил гробницата на Ахил. Александър събирал сили за епични сражения, сравними с легендата за великата Троянска война.
Противникът: един от най-богатите и властни хора на земята, цар Дарий III. Монархът на Персия нямал представа за силата, срещу която се бил изправил. Бащиното наследство на Александър било безценно: една от най-опитните и дисциплинирани войски на античността. Младият цар бил дори по-харизматичен и вдъхновяващ вожд от баща си.
Нашествениците се отправят на юг към град Ис, в днешна Турция. Войската на Дарий превъзхожда тази на Александър. Той обаче жадува именно за такива предизвикателства. Александър бързо преценил врага си. Пехотата била защитена от стрелци: това значело, че Дарий няма вяра в нея. Александър първо пуснал в ход едно от най-мощните оръжия в арсенала си: страха. Александър преминал в атака през реката и по отсрещния бряг. В последвалия хаос левият фланг на персите се разпръснал.
Монументалната битка е запазена почти като на снимка на мозайка от Помпей. Смята се, че тя е надеждно копие на картина от края на четвърти век преди Христа. Когато Александър най-сетне се изправил срещу съдбовния си противник, Дарий, той промушил първо телохранителя му. Александър бил заобиколен от персийски войници, обзети от смъртен ужас. Дарий отстъпил пред този неустрашим отмъстител. Александър обаче нямал милост. Този ден загинали 50 000 перси.
Кръвожадният убиец обаче имал остър ум. Подобно на днешните политици, Александър оценявал значението на популярността. Той бил решен да се превърне в легенда на своето време. Личният му историк Калистон го придружавал на похода. След победата при Ис армията на Александър се спуснала покрай бреговете на днешен Ливан. Повечето градове се предали, но остров Тир не. На размирните Александър предлагал или да се присъединят към него, или да умрат. Александър започнал най-продължителната и кървава обсада в своя похд. След седем изтощителни месеца стените най-сетне паднали; 7000 жители на Тир загинали, а 30 000 били поробени. Като предупреждение към градовете, които биха се противопоставили, Александър накарал да разпънат на кръст 2 000 войници от Тир. Когато всичко приключило, той пуснал бойците да наситят жаждата си за кръв и те избили всички, абсолютно всички мъже по укрепленията. Ужасна кървава демонстрация, която обаче показала ясно на потенциалните му врагове какво ги чака, ако се противопоставят.
При жестоката обсада на Газа войниците на Александър избили всички мъже в града. Александър имал милост, ако врагът сложи оръжие, в противен случай бил свиреп. Управникът на Газа, Б& #225;тис, отказал да се предаде. Александър демонстрирал жестокостта си с наказанието на Б& #225;тис. Накарал да го завържат и да го влачат около града, докато издъхне. Сцената е позната от страниците на омировата Илиада. Ахил влачил личния си враг, Хектор, около стените на Троя. В онази версия обаче, Хектор бил вече мъртъв.
След поредицата свирепи победи Александър бил готов да тръгне срещу Египет: една от най-великите империи, познати на света. Египетските фараони били смятани за богове на земята и масивни пирамиди, храмове и паметници били издигнати, за да се засвидетелства тяхната слава. Гърците немеели пред египетската култура, но Александър бил още по-впечатлен: идеята, че великият владетел може да бъде и бог, го обсебила. След двегодишни сражения Александър се насочил навътре в сушата, към Мемфис. Египтяните искрено желаели да отхвърлят персийското господство. Предали се без бой и посрещнали Александър с отворени обятия. При неговото властване религиозните и културни практики в Египет били разрешени. В замяна, египетските жреци дали на Александър титлата “фараон.” Това бил важен повратен момент: Александър повярвал, че той наистина е бог.
През 331 година преди Христа Александър поел на епическо пътешествие до оракула в С& #250;ва. Да търси доказателства за божествеността си. Разстоянието е около 500 километра. С& #250;ва бил разположен на относително равно плато, което било заобиколено отвсякъде с пясъчни дюни. Това трябва да е било известно средище. Сигурно е имало път, но той лесно се губел. През деня жегата била изпепеляваща, а през нощта ставало невероятно студено. Пясъчните бури били чести и понякога видимостта била по-малко от една ръка разстояние. След една ужасна пясъчна буря Александър и хората му наистина се изгубили. Според легендата обаче били спасени от две птици, които им показали пътя до необикновения оазис на С& #250;ва и до храма на Зевс Ам& #243;н. Посещението на оракула е една от най-завладяващите истории през цялата античност. Александър влязъл в храма сам, а хората му останали отвън. Той излязъл от храма и всички се втурнали към него: “Александър, Александър, какво попита?” Той отвърнал: “Няма да ви кажа.” “Но ние го чухме да те нарича “син на Зевс”?” “Добре, приемете това за истина, ако искате.” Личният му историк разпространил вестта. Александър допуснал версията за произхода му да се разпространи, тъй като тя потвърждавала по-раншните му подозрения, вероятно събудени от приказките на майка му, че той бил нещо повече от човек.
Оттук нататък верният писар на Александър, Калистoн, наричал господаря си “бог на земята.” Египтяните затвърдили това убеждение като изографисали лика му по стените на най-светите храмове. В Луксор Александър е изобразен как с вдигнати ръце почита божествения си отец: бог Амoн. Но за Александър не било достатъчно да бъде фараон или живо божество. Той бил решен да победи отколешния си враг, Дарий, веднъж завинаги.
Докато Александър бил в Египет, Дарий събрал нова армия срещу него. През октомври, 331 година преди Христа, в жежките пясъци край Гавгам& #233;ла, на север от днешен Багдад, се провела една от най-решителните битки в историята. Съотношението на войските било три към едно в полза на Дарий. Александър обаче обичал опасността и предизвикателството само му вдъхнало кураж. Бойците му били почти изцяло обградени от персийската армия. Фланговете му обаче удържали врага, докато персийските редици не се разкъсали. Александър се възползвал от това и се хвърлил в атака срещу Дарий. Персийският цар за пореден път побягнал.
Страница 2
