Пътят на бореца за свобода - Съчинение разсъждение върху „На прощаване” в 1868г. от Христо Ботев
Стихотворението „На прощаване” започва с обръщение към най-скъпия човек-майката.Бунтовникът иска да сподели с нея вълненията си преди да премине Дунава.Обръщенията „майко” и „мале” показват,че синът е силно привързан към майка си и затова търси нейната подкрепа.Макар че болката й е огромна,тя трябва да разбере своето чедо и да го подкрепи в съдбовния миг.
Робството поругава всичко,към което героят е привързан.Неговото „сърце мъжко юнашко” не може да преклони глава пред потисника.Глаголът „бесней” много точно синтеэира действията на поробителя,който посяга на най-святото за българина място-бащиния дом,изразен чрез синекдохата „бащино ми огнище”.Този дом в мислите на бунтовника се свързва с неговото детство:”дето аз съм пораснал и първо мляко засукал”.Този дом в мислите на бунтовника се свързва и с неговата младост и първите трепети на любовта:”там дето либе хубаво/черни си очи вдигаше”.Този дом в мислите на буника се свързва и с болката,която той ще причини на най-близките си хора-на баща си и на братята си:”там,дето баща и братя/черни чернеят за мене!...”.Наречието „там” е обобщен образ на най-скъпото за бунтовника:майка,либе,баща и братя,уюта и топлината на родния дом.Но не само заради тях е категоричен и окончателен изборът му.Метафората в стиха „на глас тичам народен” представя разбирането на героя за неотменния му дълг към родината.
Чрез избора си героят от „На прощаване” доказва,че е свободна личност.Нарамил пушка бунтовникът се отправя по своя страшен,но славен път.Метафората „на глас тичам народен” още веднъж подчертава силното желание на лирическия герой да се бори за свободата на своя народ.Бунтовникът не се заблуждава от изхода на битката.Той може да загине,но може да се завърне като победител.
Смъртта е изградена върху основата на контраста на представата за гибелта,създадена чрез метафоричния израз „черни кърви”.Противопоставянето между черното и бялото,между горе(„по скали и орляци”) и долу(в земята...черната”) води към разбирането на саможертвата,като събитие,което е страдалческо,защото погубва човешки живот.
Представата за смъртта като път към безсмъртието е доразвита в борческото завещание на бунтовника към неговите „братя невръстни”.Това е най-важният разказ,който лирическият герой иска да им бъде предаден.Настояването те да продалжат борбата е заявено категорично в стиховете: „и дето срещнат душманин,/ с куршум да го поздравят,/а пък със сабя помилват”. Заветът му към неговите братя е „силно да любят и мразят...”,т.е. да наследят чувствата подтикнали го по пътя към свободата.
Картината на извоюваната свобода,въпреки че съдържа в себе си и възможната гибел на лирическия герой,иэлъчва не тъга,а сдържан оптимизъм.Метафората „куршум пропей” внушава усещане эа неизбежна болка,но и за гордост от победата.Бунтовникът знае,че решителната битка с тиранина ще бъде страшна и жестока.Затова в съзнанието му първо се ражда представата за вероятната гибел.Завърналите се в село другари на героя пазят в сърцата си последните думи и юнашката песен на загиналия си другар:”защо и как съм загинал/и какви думи изрекъл”.По този начин саможертвата на бунтовника е съхранена чрез словото.Използваният контраст в стихотворението „тъжно щеш,майко,да гледаш/ти на туй хоро весело”- пресъздава драматизма на картината.
Въпреки,че смъртта е по-вероятният изход от борбата,бунтовникът вярва,че може-„жив и здрав да стигне до село”.Началният съюз „ако”,който графично отделя картината на победното завръщане,разгръща въображението на лирическия герой за онова,което винаги е мечтал.В мечтите си той се вижда като знаменосец „с байряк във ръка” придружен от своите„...лични юнаци,/напети в дрехи войнишки,/с левове златни на чело,/с иглянки пушки на рамо/и с саби змии на кръстът...”.Фолклорните словосъчетания разкриват по неповторим начин величието на героите.
В мечтите си бунтовникът изживява чакания ден на победата,който по стар народен обичай трябва да бъде посрещнат с цветя,бръшлян и здравец-символи на здраве и дълъг живот.Оптимизъм и възторг се съдържат в повелителната интонация на стиховете „...плетете венци и китки”.Колуминацията на взаимната радост може да се открие в благославящата майчина целувка в „красно чело”.Лирическият герой си позволява и миг на лично щастие:”ела ме ,майко,прегърни”,”а аз ще либе прегърна”.Но дори и в тази радостна картина присъства страданието: „кървава ръка през рамо”,ясно показва,колко висока е цената на свободата.
Финалът на стихотворението е същинско прощаване на лирическия герой с близките му хора:”Пък тогаз...майко,прощавай!”.Многоточието е знак за излизането на героя от мечтата и връщането му в реалността.
Финалната част обобщава цялостния смисъл на творбата-готовността на бореца да умре в името на най-високата за него цел-свободата.Любовта и омразата,които изпитва,му дават сили да забрави себе си в името на България.Неговият подвиг му отрежда достойно място в пантеона на безсмъртните:„Но...стига ми тая награда-/да каже нявга народът:/умря сиромах за правда,/за правда и за свобода...”.
