Априлско въстание 1876г. - част 1

Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българите през Възраждането (от началото на ХVIII в. до Освобождението през 1878 г.) създават реални предпоставки за активизирането на българското общество в стремежа му за отхвърляне на османското политическо господство. Възрожденските процеси навлизат в периода на зрялост през 50-те години на ХIХв., което води до един нов етап в политическите борби на българския народ – етапа на организираното националноосвободително движение.

Неговото начало се свързва с името на Георги Раковски (1821-1867), който пръв започва да изработва планове за освобождение на България чрез всенародно въстание. В резултат на дейността на Л. Каравелов (1834-1879) и Васил Левски (1837-1873) започва и същинската част на българската национална революция. Създават се Българският революционен централен комитет (БРЦК) и Вътрешната революционна организация (ВРО). Вследствие обаче на провала на на ВРО в Арабаконашката акция (22 септември 1872г.) и залавянето и гибелта на Апостола (6 февруари 1873 г.) революционната организация изпада в криза. В началото на 1875 г. Л. Каравелов се оттегля от активна политическа дейност, а все по-важна роля в живота на революционната емиграция започва да играе Христо Ботев (1848-1876). В този момент политическата ситуация на Балканите започва бързо да се променя.

В края на 1874-а и началото на 1875 г. Османската империя започва да изпитва сериозни финансови затруднения. Високата порта не е в състояние нито да изплаща огромните си дългове към западноевропейските банки, нито да покрие бюджетния си дефицит. За да попълни държавната хазна, турското правителство пристъпва към увеличаване на всички преки и косвени данъци, събирани от подвластното население, като особено чувствително нарастват десятъкът и данакът “бедел” (военен данък, събиран от мъжете немюсюлмани). Новите данъчни тежести пораждат широко социално недоволство сред християнското население, което способства за постепенното революционализиране на балканските провинции на Османската империя. През пролетта на 1875г., първо в Херцеговина, а малко по-късно и в Босна, избухват спонтанни бунтове, които прерастват във въстанически действия за отхвърляне на османското владичество. Правителствата на Сърбия и Черна гора открито демонстрират подкрепата си към въстаниците. Славянофилските кръгове в Русия също разгръщат широка кампания за оказване помощ на двете разбунтували се области, а на страниците на западноевропейския печат множина общественици и политици проявяват симпатия към освободителните борби на балканските народи. Така Източният въпрос навлиза в нова критична фаза – т. нар. Източна криза (1875-1878).

При така създадената ситуация революционно настроената българска емиграция в Румъния преценява, че съществуват всички благоприятни предпоставки за организиране на “всеобщо въстание” и в Българско. Във в. “ЗнамеХр. Ботев пише: “…сега е най-сгодно време да покажем на света, че и ний сме достойни за свобода…”. На 12 август 1875г., по инициатива на Христо Ботев и Стефан Стамболов, в Букурещ е свикано поредното комитетско събрание, което изработва конкретен план за въстание още през месец септември. Но времето за подготовката на замисленото всенародно въстание се оказва крайно недостатъчно, а повечето от предвидените в предварителния план на Българския революционен комитет (БРК) инициативи остават нереализирани. Така на уречения ден – 16 срещу 17 септември 1875г., опит за въстание е направен само в района на Стара Загора, с. Червена вода, Русенско и в Шуменско.

Неуспехът на Старозагорското въстание предизвиква разочарование сред част от българската емиграция. Взаимните обвинения и личните противоборства отново вземат връх в отношенията между членовете на БРК. На 30 септеври 1875г. Христо Ботев подава оставка и прекратява издаването на в. “Знаме”. На 1 октомври 1875 г. в Букурещ е свикано ново общо събрание, което преценява, че провалът се дължи на липсата на войводи и възлага на Филип Тотю и Стефан Стамболов да продължат подготовката за ново въстание. След събранието обаче Букурещкия комитет престава да функционира.

Саморазпускането на БРК през октомври 1875 г. подтиква по-революционно настроените емигрантски дейци да пристъпят към формиране на нова политическа организация. В началото на месец ноември в Гюргево се събират около 15-17 души, които са убедени, че задълбочаващата се Източна криза и продължаващото въстание в Босна и Херцеговина предоставят изключително благоприятни възможности за организиране на всеобщо въстание в българските земи. Водени от искреното си желание да помогнат за освобождението на своя народ, те пристъпват към изработване на цялостен план за бъдещото въстание, като за целта създават и свой революционен комитет. В историята на нашето националноосвободително движение този нов комитет остава известен под името Гюргевски революционен комитет (ГРК).

Дейността на Гюргевския революционен комитет и провеждането на замисленото и осъществено от него през 1876 г. въстание са изследвани от много български и чужди историци, като най-голяма научна стойност имат научните трудове на Димитър Страшимиров (“История на Априлското въстание”), Христо Гандев (“Априлското въстание 1876”), Иван Хаджийски (“Психология на Априлското въстание”), Александър Бурмов, Йоно Митев, Христо Йонков и Дойно Дойнов, Николай Жечев и Константин Косев, написали монографията “История на Априлското въстания 1876”. Важно значение за изясняване на събитията, свързани с възникване на ГРК, имат и спомените на Захари Стоянов (“Записки по българските въстания”), Стоян Заимов (“Миналото”), Никола Обратенов (“Спомени по българските въстания”), Иваница Данчев и др. оцелели след Освобождението участници в Априлското въстание.

Приема се, че заседанията на ГРК започват около 11-12 ноември и продължават до към Коледа. Централна роля в новия комитет играе Стефан Стамболов, а Стоян Заимов изпълнява функциите на негов секретар. Сред останалите участници изпъкват Георги Бенковски, Никола Обретенов, Георги Обретенов, Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Георги Измирлиев, Никола Славков, Димитър Горов. Работата на комитета протича в напълно демократичен дух и при строго спазване на конспирацията, включващо липсата на каквито и да е протоколи.

Членовете на новосъздадения революционен комитет са единодушни, че през пролетта на 1876 г. трябва да се организира ново въстание в Българско. Затова вниманието на ГРК се насочва към изработването на детайлизиран план за подготовка на бъдещото въстание. Отчитайки опита от неуспешното Старозакорско въстание, гюргевските дейци решават да разделят територията на страната на революционни окръзи, в които да се премине към възстановяване на старата комитетска мрежа на В. Левски. Повечето изследователи приемат, че окръзите са четири: Първи – Търновски (централна Северна България, Габрово и Севлиево), Втори – Сливенски (Сливен, Ямбол, Котел), Трети – Врачански (Северозападна България, Софийско, Македония) и Четвърти – Пловдивски (Пловдив, Панагюрище и околностите). Според някои нови изследвания ГРК замисля и създаването и на Пети – Софийски окръг, включващ Софийската област и Македония, който да облекчи работата на Врачанския.


част 1 част 2 част 3 част 4 част 5

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Наталия Димова ( 2) на 08 Май 2009
Много добре си го написала браво....шестица