„Под игото" - из живота на българите между романтичното и еснафското
Необходимо е известно уточняване на понятията. Определението еснаф има амбивалентна природа: от една страна, то се отнася до социалната и професионалната принадлежност, от друга - до специфични човешки качества, до модела на поведение. Думата еснаф носи в себе си първоначална понятийна синкретичност, а наред с нея - и по-късни конотативни наслоения, с което значенията й се свързват с традицията, сигурността и собствеността на стопанина, спазващ строго установения и утвърден ред и подчиняващ се на некодифицираната, но трайна и мощна нормативност в личното и общественото поведение.
Ако разгледаме образната система на „Под игото“ от този ъгъл и загърбим по-тясната „професионална“ и съвременната „негативна“ знаковост на думата, ще установим, че много от героите на „Под игото“ в по-голяма или в по-малка степен задължително спазват нормите на обществен живот, зачитат общественото мнение и това е значима етнопсихологическа особеност, която се е формирала под мощни и дълготрайни въздействащи сили, дали облика на българското еснафство.
„Българският здрав смисъл“ не е лесна за преодоляване преграда - това са думи на Бойчо Огнянов - Гостът, Чужденецът, Авантюристът, който е призван да разчупи затворения свят на Стопанина. Никой не би могъл да упрекне Огнянов в тесногръдие и ограниченост, и действително няма основание за това. Но достатъчно ли е обърнато внимание на факта, че този безспорно идеализиран герой спазва канона на общоприетото или поне не се опитва да се бори с него. Може да се възрази, разбира се, с кражбата на парите на отец Йеротей, със спора с дякона Викентий, когато Огнянов утвърждава принципите на един нов революционен „свръхморал“: според него кражбата е свещена, а грехът - праведен. Съгласни сме с това. Възражението ни е по отношение на дребните неща, на детайлите, на подробностите от всекидневното съжителство с останалите. Бойчо Огнянов налага нормите на новия „свръхморал“ в голямото, но не и в битово-всекидневното. Не ще и съмнение, че ако революцията изискваше нарушението на някое от тези дребни всекидневни ограничения, той би го направил, но въпросът е, че не се налага, а и той не се стреми към това. Неговата мисия е да спечели сърцата и умовете на новите си съграждани, а това не би могло да се постигне с предизвикателства срещу еснафското разбиране за ред и морал. Бойчо Огнянов до такава степен се вписва органично в живота на Бяла черква, че първоначално Хаджи Ровоама, градската сплетница, изследваща под лупа и най-интимните подробности от живота на съгражданите си, не успява да съзре в неговото поведение и начин на живот нищо за отбелязване, а от чиста неприязън пуска неприятния слух, че той е турски шпионин.
В забавленията на еснафлиите Бойчо Огнянов участва на равна нога - в гощавката у поп Ставри той напълно се вписва. Участва и в празника на Силистра-йолу, където освен душата се угощава и стомахът.
Огнянов редовно посещава черковните служби, дори има трон в черквата, както подобава на достолепен и почтен гражданин. На същия трон по-късно го намира и Колчо в момент на опасност. Впоследствие читателят научава, че неговата вяра е дълбока и съкровена, но за нас в случая е важно зачитането на обичая, на общоприетото, на традиционното.
Също толкова типично „българско“ е поведението на Бойчо Огнянов в любовта. Любовта, традиционна територия на романтичното, става проявител на конвенционалното у този герой, възприеман още от времето на Вазов като рицар. Наистина, той се свързва с Рада неформално, без благослова на Църквата и Обществото, но и в тази връзка е порядъчен в еснафския смисъл на думата. Честността и грижата за общественото мнение на Огнянов изискват любовта му да бъде санкционирана и по възможност осигурена. В навечерието на въстанието героят се погрижва и по този въпрос: „Искам, ако умра, да знам, че ти оставаш поне честна жена пред бога и пред хората... Когато дойдеш в Клисура, аз ще повикам свещеника да ни венчае и благослови и там ще помислим за твоето обезпечение“. Нека твърдението ми не се тълкува превратно, но отношението на Бойчо Огнянов към Рада не надхвърля нормите, обичаите и дори предразсъдъците на честния, подреден, добропорядъчен жител на малкото еснафско градче. Нещо повече - достатъчно е едно анонимно писмо и едно посещение на Кандов в стаята на Рада, за да бъде хвърлена сянка върху рицарството на Огнянов. Да, той е рицар, но в отношението си към жената не може и не желае да приеме дори такова невинно съвместно присъствие като нормално. В този случай обикновено се говори за наранено мъжко самолюбие, за заимстване на похвати от куртоазно-рицарския роман и това е така, но не бива да забравяме кодекса на еснафа, основна част от който се изповядва и от Огнянов. Той е рицар, но от източен, балкански тип - еманация, квинтесенция на конкретен народ, на конкретни исторически дадености. Образът му далеч на съвпада с този на рицаря от западен тип, за когото дамата на сърцето - омъжената жена, често, дори много често е нещо повече от чисто платоничен идеал (да си припомним дори само жанра алба, който произлиза от обичая сутрин, когато се зазори, преданият оръженосец под кулата на рицарския замък да пробуди своя господар с песен, за да го предупреди за евентуални неприятности). Бихме ли могли да си представим подобна връзка между Огнянов и Рада? Разбира се, че не. Затова и твърдим, че в неговото рицарство от балкански тип по отношение на любовта няма нещо, което да надхвърля общоприетите норми на здравия, целомъдрен, пълен с външни условности и вътрешни ограничения морал на малкото еснафско градче. Бойчо Огнянов е учител, а Рада Госпожина - учителка. Как биха реагирали скромните, с патриархални разбирания жители на Бяла черква, чиито деца те обучават и възпитават, ако връзката им не беше тайна, ако в нея не бяха посветени само най-близките, най-преданите? Отговор може да ни даде следната ситуация, предадена на Захари Стоянов от калоферски граждани, от които добросъвестният биограф е търсил сведения за престоя на Ботев в родното си градче като учител:
„Един път при изпит в училището Ботйов седнал до една учителка, с която говорел и както се вижда, не пазел съвременните строгости на приличието.
- Ти, младо даскалче, вижда се работата, че не правиш разлика между Одесата и Калофер - казал той (Хаджи Неделчо - бел. м. - Г. Ст.) на Ботйова с чорбаджийско достойнство. - Стари хора са дошли тука, седят като в черкова, а ти правиш безчиние напреде им.“
Въпросът не е в това, какви норми за почтеност и целомъдрие съществуват в еснафската среда, а в това, че и Бойчо Огнянов, и Рада, независимо от тайната си връзка и дълбоката любов помежду им, са ги приели като напълно естествени и дори „законни“. Рицарят, моралният еталон напълно изповядва представите на скромните „чичовци“ за редно и нередно, прилично и неприлично, целомъдрено и развратно.
В това отношение е интересен спорът на гощавката у поп Ставри по отношение на жената. Тук за нас е важна не толкова позицията на поп Ставри, която е достатъчно ясна в своето простодушно „балканско“ целомъдрие, а тази на Огнянов, който възразява напълно еднозначно и недвусмислено на Кондовото „Аз искам еманципацията й“ (на жената) с „Пардон, вие искате деградацията й“. Този на пръв поглед незначителен епизод е едно от свидетелствата за стремежа на Вазов не само да създаде от своя герой нравствен еталон, безкористен, честен и благороден рицар, но и да го направи изразител на най-доброто, солидно, здраво и естествено от моралния кодекс на българския еснаф.
Все от тази позиция трябва да се разглежда и известният спор за социализма. Много мастило се е изписало за този прословут спор, особено от страна на лявата критика, която взема основание от него да обвини Вазов в ретроградство и консерватизъм, поне в най-доктринерския си период, и да се опитва да „оневини“ Бойчо Огнянов с аргумента, че неговите мисли са мисли на автора, които седят „изкуствено“ и не намясто с оглед цялостния облик на героя. Нашата позиция е точно обратната - именно отчитайки цялостния нравствен катехизис на Огнянов, трябва да приемем, че неговите убеждения и по този въпрос са в пълно съответствие с позицията му на най-ярък и безкористен изразител на „българския здрав смисъл“. Този най-романтичен герой на „Под игото“ постоянно, както се убеждаваме, отчита нормите на своето общество, зачита общоприетото и традиционното. Доколкото изведохме това като една от съществените характеристики на Вазовите еснафлии, то не бива да хвърля сянка върху прекрасните нравствени качества на героя. По-скоро той би трябвало да бъде възприет от един друг ъгъл. Когато Огнянов казва на Кандов: „Ние не можем да се опираме освен на народа, а в тоя народ туряме и чорбаджии, и духовенство: те са сили и ние ще ги употребим“, това не се дължи само на „революционната целесъобразност“ или на „авторовата концептуалност“, а на една твърде важна етнопсихична характеристика - колективистичния дух на възрожденския българин.
След като еснафското - като широко и обхватно понятие - в най-голяма степен определя националното, изниква въпросът, кое води трезвия български еснафлия до изригването на мощното романтично чувство, което Вазов нарича пиянство, безумие и лудост. Не по-малко значим е и въпросът, какви точно са изявите на това романтично чувство, което някак априорно се смята за чуждо на българския дух. Ако се обърнем към свидетелствата на очевидци, не може да не забележим, че организаторите на революцията, познавайки отлично трезвостта у българина, също си служат с подобни „трезви“ аргументи - хилядите софти, които подготвят изколването на българите напролет, непоносимия натиск от страна на хищните черкези, митичната руска и сръбска подкрепа. Но се случва нещо удивително и трудно обяснимо. Реалистичните и прагматичните планове надрастват своята „еснафска“ природа и се превръщат в повсеместна екзалтираност, в мощна романтична вълна, в изблик на дълго спотаявана национална енергия, която сякаш си отмъщава за практичността, за дребномащабието и студената разсъдъчност с краткотраен, но неимоверно интензивен взрив на национален романтизъм.
Романът, както е отбелязвано, започва с пристигането на Бойчо Огнянов и завършва с неговата смърт. Той се явява катализатор на революционните процеси и в голяма степен техен двигател. Той е странникът, чужденецът, който по фолклорно-приказна традиция нарушава спокойствието на градеца. Но не само той е странник - такива са и д-р Соколов, и Муратлийски, и в най-голяма степен Кандов, независимо от това, че единствен е от Бяла черква. Всъщност той е най-романтичният образ, една балканска проекция на руския интелигент със свойствените му качества - религиозна цялостност и тоталност по отношение на Идеята, емоционална свръхинтензивност. Приликата, която Кандов намира между себе си и Расколников, съвсем не е „случайно съвпадение“. Той не само вижда в убийството „горнилото, през което душата му щеше да излезе нова и бодра“, но и разсъждава със същите категории. За Расколников човекът е въшка, за Кандов - „нищожество“, „жалко същество“, „един скелет, облечен с мръсно сурово месо“. Романтичен, но крайно чужд на своята среда е този герой. И когато говоря за романтичното начало в романа, имам предвид не образа на студента, а онова чувство, „молепсало“ Вазовите „чичовци“, „гигантската идея“, увлякла ги в немислима по друго време авантюра; онези елементи, които присъстват в епопейния, а не в личния пласт на романа.
Романтичното у нас не е свързано с осезаемо историческото. Липсват паметниците на старата българска слава, няма ги обвитите в легенди руини на замъците от Западна и Средна Европа. А и да ги има, времето е заличило техния мистично-баладен ореол. Старите църкви са обърнати на джамии, старите крепости служат не за преклонение, а за строителен материал. Романтичното обаче не е чуждо на националния дух. Друг е въпросът, че ако го търсим в познатите очертания на западноевропейската традиция, ние няма да го намерим. Романтичното у нас е със съвършено различна знаковост. То има две основни форми на изява. Условно може да ги наречем първична (свързана с личното, природното, нецивилизованото) и култивирана (свързана с общественото и цивилизованото). Ето пример за първата, зает от „Записките“ на З. Стоянов.
Един от затворниците в ловешкия затвор „понякога свиреше и на булгарина така обаятелно, щото целият затвор онемяваше. Мнозина, а особено помаците, които за песен и свирня дават душа, слушаха подпрени с ръка, въртяха си главите от обаяние, а после въздишаха и казваха:
- Ах, били ли сме и ние барабар с хората, върхли ли сме харман на нощната месечина, спали ли сме в миризливото сено?“
Отгласи от тази „некултивирана“ романтика срещаме и в „Под игото“ в главата „Тлака в Алтъново“. Става въпрос за задявките, надпяванията и трогателно-наивните ухажвания на селската младеж. Иван Хаджийски твърди, че периодът на ергенуването и момуването е единственият романтичен лъч в живота на българския селянин. Дали само в посочения период може да срещнем поетичното и възвишеното, е спорно. Безспорен е обаче романтичният характер на жизнерадостните младежки години. Но ако надпяванията между момите и ергените, ако открадването на Стойка от Боримечката са белязани със знака на романтичното, това е без връзка с онова, което ни интересува - обществения, националния романтизъм. Тук е уместно да отбележим един многозначителен факт - селският живот, по традиция възприеман като единосъщен с труда, не е представен откъм трудовата, делничната страна. Нещо повече - и това е много важно - в целия роман няма нито една пълноценна трудова сцена. Очевидно Вазов смята, че „прозаичен“ елемент като труда не би добавил нещо принципно ново, което да осветли странните метаморфози с българския еснаф.
Революционерите в романа отлично познават душата на своя сънародник, който е трезв, прагматичен и в същото време наивен като дете. У него е залегнала вярата, че може да получи нещо срещу нищо. Да обърнем внимание на думите на Каблешков при заседанието на комитета: „Ние в един ден ще въстанем сто хиляди души! Нека пращат тогава... за кого по-напред?... Аз ви уверявам, че Портата нито ще прибегне до въоръжено усмирение. Тя ще падне на спогодба с нас“.
Бойчо Огнянов - литературна проекция на нашите революционни апостоли, въпреки личния си идеализъм също си дава сметка, че не може да иска от българския еснафлия невъзможното. Ето защо, макар да е взискателен към себе си, той е снизходителен към другите. Въпреки строгостта на революционните устави и наредби Огнянов се показва необичайно мек при някои прояви на малодушие, дори и при по-сериозни простъпки. В известния случай с „Ристо Врагата“ той само засрамва малодушния съзаклятник с „Врагов, срамота!“; наказанието на четиримата деморализирани въстаници благодарение „на великодушието на Огнянова“ от смъртно е заменено със заповедта да разстрелят пленения шпионин Мехмед; побягналите от окопите просто са спрени, наречени са „страхопъзльовци“ и са „натъпкани“ обратно в окопите. Огнянов добре знае, че да се иска решителност и жертвоготовност от българския еснаф в рисковани моменти е искане той да надскочи боя си. Тези качества трябва да бъдат отгледани внимателно. Тук е мястото на грижливата подготовка на дървената артилерия, на множество дребни и конкретни делови неща, с които стопанинът е свикнал в своето всекидневие и които му вдъхват убеждението, че делото стои на солидни основи. Но това е само едната страна на въпроса. Другата е свързана с властното обсебване от една нова „революционна романтика“.
В какво търси българският еснаф експликациите на новата „национална“ романтика? Отговорите очевидно са в традицията и в чуждото влияние. Традицията - не в смисъла на запазени представи и спомени за отминалата българска слава, защото тези спомени не могат да бъдат първични и непосредствени, а косвени и вторично реконструирани. Под традиция по-скоро се разбират някои фолклорни наслоения и най-вече мощната и дълголетна религиозна санкция. Може да се възрази с това, че пророчествата на Мартин Задека и кабалистичните натъкмявания с фразата „Турциа ке падне“ нямат много общо с чистото православие. Това наистина е така - но нима някой твърди, че по въпросите на вярата българският еснаф се отличава с компетентността на Василий Блажени или Йоан Златоуст? Дори Марко Иванов, който е „дълбоко набожен и благочестив“, е под силното впечатление на сакраменталната фраза.
Логично е да обърнем внимание повече на влиянието на външния свят върху живота в Бяла черква. Този затворен микрокосмос, този „грижливо ограден“ модус вивенди от дълго време съвсем не е нито толкова затворен, нито толкова грижливо ограден. На българския еснаф му е позната доктрината „Дранг нах остен“, на представлението слухът му е услаждан от австрийския химн, а поп Ставри, докато е съзаклятник, мечтае „да се удържим двайсет дена на шанцовете“. Само че тук има една особеност, отбелязана от Инна Пелева в „Под игото“ - география на желанието. Западът е познат на българския еснаф, но не му е близък. Несъответствието, което, както знаем, е в основата на всичко комично, е налице и тук и Вазов не пропуска възможността да иронизира, макар и с мекота, своите наивни „чичовци“. Иванчо Йотата разчита посочената доктрина като „драг нах остен“, австрийският химн се изпълнява от циганите в чест на немската графиня (и това - сравнително скоро след Австро-пруската война), а упоменатите шанцове не са нищо повече от „ниските загради на бостаните извън града“. Но ако Западът е непълноценно представен като генератор на националноромантични потенции, то Изтокът и по-специално балканските страни и Русия дават тон на въпросната „държавническа“ романтика. Добре известно е, че контактите на възрожденския „странстващ“ българин са преди всичко с посочените страни. Следователно, съзнателно или не, той пренася видяното там на родна почва. Когато ритуалът, жестът, свързан с идеята за юридически легитимната и национално консолидираната общност на държавата, са все още непознати за българския еснафлия, то с лекота ги заимства от страните, които е посетил и където се е докоснал до тях. Прочутото черешово топче, един от най-красноречивите символи на Априлското въстание, се заимства от историческия опит на „поляшките въстания“, както казва Огнянов. И ако членовете на комитета „не можеха да се начудят и възхитят на зрелището на топа“, ако те не могат да се нарадват на този „белочерковски Круп“ - същият Круп, който ще предизвика дълбокото възмущение на Алеко Константинов само след петнадесетина години, - то това се дължи на знаковата стойност на оръдието. Ако при други обстоятелства то има своя антихуманен смисъл, тук присъства като силно въздействащ елемент на „национално“ романтичното. Топът не е символ на реална мощ, а на жадуваните висши, държавни структури.
Всичко, свързано с мечтаните държавни структури, с представите за национални институции, прави дълбоко впечатление на свикналия да залага на сигурно български еснаф. Символ на държавността от най-висш порядък е князът. На заседанието на комитета, когато изрежда условията за съглашение с Портата, Каблешков бива прекъснат от нетърпеливите „чичовци“:
- А княз? - попита Христо Врагов.
- Да, княз? - прибави Безпортев.
- Един европейски принц!
- Бре!
В най-значимите в семантичен план глави на романа новото умонастроение на Вазовите „чичовци“ достига своята кулминация. Там думата вземат знамението, необикновеното, уникалното. Знаменията, както знаем, често се използват при романтизма. Знаменията в „Под игото“ могат да бъдат тълкувани и като типичен израз на сблъсъка на двете начала в романа - еснафското и романтичното. Със значение на особено знамение е яхването на мирния турчин от пияния Безпортев. Българският еснаф не е нито Байронов герой, нито младият Вертер. Той не знае как да изрази новото си национално самосъзнание. На пръв поглед скандално и дори вулгарно, яхването на кроткия пътник е израз не само на пораснало самочувствие, но и на романтично светоусещане. В този жест има нещо от страховитото библейско проклятие над децата заради греховете на бащите. В образа на турчина виждаме не само обикновения незлоблив пътник, а в образа на Безпортев - не само пияница и скандалджия. Пътникът в конкретната ситуация е преди всичко турчин, а Безпортев - българин; земята, която за единия е свята, е „тъпкана“ от другия. В своята цялост тази сцена функционира като знамение - едно от знаменията на времето, които носят мощния дух на обновата.
В поредицата преплитания на романтичното с еснафското особено място заема главата „Представлението“. Уместен е въпросът, защо Вазов изобразява жителите на Бяла черква като зрители на сантиментална мелодрама като „Многострадалната Геновева“. По времето, което романът изобразява, българската драматургия разполага с немалко патриотични пиеси: дори става ясно, че „актьорите“ използват костюмите, с които „преди три години представляваха Райна Княгиня“. Вазов би могъл да представи, ако целта му е само да покаже романтичното извисяване на българския национален дух в навечерието на въстанието, как сопотските граждани се събират на някоя патетична драма от славното българско минало и след това, въодушевени от бляскавия пример на дедите, подемат революционната песен на Чинтулов. Или - обратната постановка на въпроса - ако целта на автора е само битоописателна, ако стремежът му е да покаже „живота на българите в предвечерието на Освобождението“ (както гласи подзаглавието на романа), то възниква въпросът, защо на финала на една пиеса, задоволяваща кроткия еснафски вкус, изригва буйно патриотично въодушевление. Отговорът очевидно се крие в тезата за напрежението между полюсите на еснафското и романтичното, което главата „Представлението“ разкрива в пълна степен. Духът на приближаващата революция е много силен, романтичното въодушевление е масово и интензивно и на моменти бликва по най-рискован начин. Не по-слаба обаче е еснафската любов към мелодрамата.
Романът улавя духа на епохата в преломен исторически момент и разкрива българския национален характер в дълбинното и същностното, част от което е съчетанието на еснафското с романтичното.
