"Българският език"-възторжена прослава и защита на родното слово-съчинение разсъждение върху одата "Българският език" от Иван Вазов
Затова Вазов воюва срещу чуждопоклонничеството със средствата на родното слово. В стихотворенията “Аз съм българче”, “Родното слово”, “Моите песни” и разбира се, “Българският език”, поетът доказва, че нашият език е не по-малко звучен и богат.
Стихотварението “Българският език” е израз на патриотичното чувство на поета, доказателство за неговия художествен талант.
Чрез заглавието поетът назовава темата, а в целия текст българският език /нещо познато до болка/ сякаш е превърнат в събеседник. Вазов се обръща топло към него, споделя болката си, възмущението си, възхищението си и накрая се кълне във вярност към него. Сякаш езикът е одушевено същество, което разбира и може да отговаря. Ако се замислим обаче, ще открием, че Вазов сякаш има право на това. Езикът не е книга, сборник или речник. В тях се съхраняват само мъртвите езици. Живият език е този, който се говори от хората. Неговото предназначение е да изразява техните мисли и чувства, тяхната същност, за да открият себе си сред другите. Езикът е това, което ни помага да общуваме, да се разбираме, да живеем пълноценно. Затова той е присъщ само на хората и щом се използва, то е жив и полезен, необходим и ценен. Обръщайки се към родното слово, Вазов следователно говори на всички, които разбират и ползват езика. Това прави текста му свръхкомуникативен.
Този език е връзката между отделните поколения българи. Той дарява днешните хора с техните идеи. Да се познава българският език, означава да се познава и уважава миналото. Това е езикът на всички, родени от майка България. В него е запечатана тъжната й участ. Езикът съхранява “мъки, стонове вековни”. Ако съдбата на българите е да получават “ядове отровни” вместо радост, това още повече ги задължава да бъдат верни на родния език, защото мъките и дедите го правят свещен.
Затова поетът се е заел със задачата да защити езика си от всички негови врагове, от всички, които го ругаят и отричат. От текста става ясно, че в тяхното число са и “нашите, и чуждите.” Чуждите вероятно изразяват пренебрежението си към езика на българите, защото ги смятат за изостанали и нецивилизовани. По-страшно е, когато от родното слово се срамуват и българите, и пригласят в “хор”. Това според поета означава ниско национално самочувствие и предателство. Затова думите, които използва тук, са пределно гнивни. Тяхната позиция е оценена и опреелена като “ругателство ужасно, модно”. Твърденията им са “ниска клевета”, те хулят и петнят “със думи кални”. Твърденията им са жалки, несъстоятелни, безсмислени, а аргументи липсват. Авторът ги предава чрез преизказо наклонение, съзнателно използва сложни и тромави фрази, неправилен словоред. Така изразява своята ирония към тезите им. Тези хора твърдят , че “създанията на творческата мисъл” не можели де се въплатят в българското слово, че той бил орисан не за песен, не за поезия, а само за “груб брътвеж.” Затова неговият гений бил сляп. Изразите, които Вазов използва от името на тези клеветници, нарочно са усложнени. Така се подсказва, че вината е у самите тях. Те не познават езика, не познават богатствата му, липсва им творческа мисъл, затова се оправдават, че самият език бил беден. Ако техният гений е сляп, т.е. не могат да пишат песни, вината не е в словото. Българският език е една голяма съкровищница, от която всеки може да черпи, стига да поиска, стига да знае как.
За да го направиш, трябва да имаш изострени сетива за мелодията на звуците сладки. Нашата реч според Вазов е ”гъвкава, звънлива”. В нея има разкош от “руйни тонове”. Тя притежава “размах и изразитост жива”. Тези качества, тази мощ чакат своите откриватели, своите ценители. Две строфи, в които Вазов характеризира българския език, са изградени във формата на риторични въпроси. Идеята е, че никой не се е вслушал, никой не е разбрал истинската стойност на нашия език, а всички напразно са го ругали и отричали. Разбира се, това е хипербола. Риторичните въпроси целят да предизвикат чувство за вина у тези, които не познават своята реч или са безразлични към нея. А хиперболата идва, за да подчертае числото на клеветниците и силата на отрицанието, угрозата за рода от грубата клевета. Така въпросът за съдбата на родното слово се превръща във въжен въпрос, въпрос на дълг и отговорност, въпрос на национална гордост за рода и родината.
Този дълг е основен за твореца. Този, който си служи със словото, за когото то е основно сечиво, основен творчески инструмент, в най-голяма степен познава достойнствата на родната реч и в най-голяма степен е отговорен за неговото бъдеще. В последните две строфи Вазов говори в първо лице, единствено число. Той изразява честната гражданска позиция на твореца, заявява намерението си да докаже чрез собственото си творчество несправедливодстта на обвиненията. Това означава, че сам приема тежестта на отговорността да защити езика като покаже, разкрие и защити неговата красота и “изразитост жива”; задължава се да пише звучно и красиво, да създава оригинални и красиви мисли, да изповядва силни чувства, да ги предава чрез “светли звукове”.Само така той ще може да демонстрира красотата и чистия блясък на българската реч. Ще го превърне в удар, с който ще накаже хулниците. Да се вземе “черния срам” от езика, да се “обрише от калта” означава да се създаде изящна, прекрасна поезия. Това е условието, което определя бодростта на бъдещото българско поколение. Ако то получи в наследство блестящи свидетелства за хубостта и мощта на словото на дедите ни, то ще има по-високо самочувствие, по-високи цели, по-добро бъдеще.
Вазов е изпълнил обещанието си. Оставил е изключителни свидетелстава за разкоша, за руйните тонове на нашето слово. Бедата е, че хулниците се появяват отново и отново. Днешното млодо поколение също се влияе от някакво “ругателство ужасно, модно”. За да се справим с проблема, е достатъчно да се обърнем към одата “БЕ”, да препрочетем Вазов и да чуем мъдрото му слово. Да се уверим, че език, който има 13-вековна история, има бъдеще и то е в ръцете на младите български поколения.
bravo