Авторовите чувства, разкрити в уводната част на одата "Опълченците на Шипка"
Иван Вазов е написал цикъла „Епопея на забравените” с цел да възкреси истинските за българина ценности чрез легендарни образи. Последната част от този цикъл е одата „Опълченците на Шипка”, в която основното чувство е възторг и преклонение към героизма и саможертвата.
Уводната част на „Опълченците на Шипка” е съставена от две части. Вазов разкрива различни чувства във всаяка от тях.Текстът от теза в първата част се превръща в антитеза във втората. Авторът изразява контраст в чувствата си, като преминава от болка и гняв в преклонение и гордост.
В първата част от рилическия увод Вазов изразява болка и гняв от отва, че не се зачита това, което е сторил българския народ. Той извежда на преден план мотива аз „срама” и „позора” от неспечелената битка на върха. Чрез анафората „нека” авторът изразява гняв, че в нашата история е останал „срама по челото” и ”спомен люти от дни на позор”. Той изразаява скръбта си, като и подчертва, че битката е била голямо изпитание и страдание за българските опълченци. А не е зачетена и посрамена от народа. Като че ли всички жертви са били напразнии заслужено „нио сочат с присмехи обидни”, заслужено „ни отрича историята” и „е трагично името ни”. Болката и страданието на Вазовот непреклонението към опълченците, борели се с последни сили, са огромни и той ги изразява с гняв.
Но във втората част на лирическия увод, чувствата на автора са съвсем различни от първата, има контраст между таях, антитеза. Тук той противопоставя позора със славата, мрака със светлината, показва възторг от славната битка на опълченците. Представя, че „свети нещо ново, има нещо славно,/ що гордо разтупав нашите гърди”, и че народът трябва да се гордее с ббелите кости и с кървавия мъх, които покриват чутовния връх и са доказателства, че е извършен славен подвиг. Авторът не споменава нито мястото на подвига, нито героите му: „нещо ново”, „нещо славно”, „там нейде”, „един спомен”, „едно име”, а оставяна читателите сами да се досетят за тях. Вазов се гордее, че „има едно име, що вечно живей”, което „ще смие срамът” и „на клеветата сторшав зъбът”. Подвигът е извършен в нашата нова история, но народът го приема като стар и античен. Авторът сравнява Беласица и Батак с Термопили и равнопоставя битките там, което показва гордостта и възхищението му.
Чрез контраста в уводната част на одата, Вазов изразява двете страни на чувстваат си – болка, гняв и скръб и гордост, възхищение и слава.
:П 
