"Смъртта на странджата" (V глава на повестта "Немили-недраги", Иван Вазов). Трансформиращ преразказ.
Смъртта на Странджата
(V глава на повестта „Немили-недраги“, Иван Вазов)
Преразказ от името на Бръчков
Изминаха две седмици. Македонски се изгуби нанякъде, без да ни се обади. Аз все бях разчитал на неговото милосърдие и изведнъж се оказах без пукната пара. Тогава усетих в цялата й сила първата и най-жестока нужда - глада. За първи път, откакто с голяма лекота напуснах бащиния си дом, върху гърба ми се стовари всичката несгода на новата ми кариера. Няколко дни ядох на вяра у Странджата, както и Хаджият, и Попчето. После Странджата се разболя и легна на легло. Така ние тримата останахме без никакви средства.
В кръчмата се настани духът на запустението. Преди беше шумна и многолюдна, а сега опустя. По едно време Хаджият отиде да моли за пари някой си богаташ и след туй не се върна. Попчето два дена гладува и го чака, а после и той се изгуби нанякъде.
Аз реших да се грижа за Странджата. Той все кашляше и пъшкаше. Не искаше да хапне нищо. Тая липса на апетит у него почти ме разваше, защото не знам как щях да издържа да гледам и гладуването на умиращия си приятел. Положението му се влошаваше. Лицето му отслабваше и придобиваше мъртвешка бледност. Очите му хлътваха все по-ужасно.
Понякога ме гледаше и не казваше нищо, само сълзи течаха от очите му. Повечето време ми приказваше за битките в Стара планина. Спомените облекчаваха страданията му. Моят другар съзнаваше, че няма да го бъде дълго, но гордо търпеше всичко. Аз слушах разказите му с благоговение. За мене всяка негова дума беше като свят завет. Но от ден на ден болестта му коварно напредваше.
Един ден той ми благодари задето не съм го оставил. Каза ми колко важно за него е да умре при българин, та да има кой да му затвори очите. Спомена, че скоро ще си отиде от този свят. Аз го уверих, че името му ще остане живо след него и че е честит да умре с неговите славни резки по челото му и с прекрасните възпоминания в сърцето му. Странджата се разплака и ми стисна ръката. След малко ме попита как да ми се отплати. Каза ми, че нямал нищо, освен едни паници без стойност. Аз го уверих, че неговият пример ми стига. Тогава моят другар ми призна, че на дъното на ковчега имало една връзка, която била турена от дълго време. Там бил скрил две скъпи за него неща. Нареди ми да ги извадя.
Аз отворих ковчега и най-подир извадих от дъното и връзката. Внимателно развързах краищата на кърпата и измъкнах една хартия и една дрипа. Хартият беше мемоарът от 1867 година, издаден от Революционния комитет. Дрипата пък представляваше един къс от старо знаме, на който се четяха само думите “...или смърт!”. Потръпнах от величието на тия два документа. Странджата ги взе и ги цeлуна. После с отслабнал глас ми каза да ги приема като дар от него, за да го помня.
Два дена по-късно той умря. Аз му затворих очите. После продадох всичките съдове и стъкла, та успях някак да платя за погребението. За жалост никой друг не го изпроводи до гроба.
