Никола Вапцаров - Песен за човека (анализ)

Поезията на Никола Вапцаров е създадена в драматично време. Тя винаги ще вълнува човека, защото изразява неговия стремеж към доброто, осмислянето на човешкото съществуване, хармонията в човешките взаимоотношения. Стихотворенията утвърждават вярата в доброто и достойния човешки избор. “Песен за човека” е поема за освободения човешки дух. Лирическият герой е личност, представена в драматична житейска ситуация. Извършил е страшно престъпление- убил е баща си, но успява да се разкае и да прогледне, да повярва ва доброто. “Човекът” е открил хуманното в себе си, което е същност на неговото съществуване. Поемата възпява вярата в човешкото у човека, утвърждава, че грешките са преодолими и участта на човека е в неговите собствени ръце. Творбата е изградена като диалог, спор между лирическия говорител и дамата, която “тропа, нервира се, даже проплаква”. Колкото и да са различни, двамата събеседници са разтревожени за човешката същност. Те коментират онези “случки” в човешкия живот, които преобръщат нравствените и духовни ценности на личността. Двата примера, които дават са сходни- жестоки и безсмислени убийства. Престъпниците са нарушили основните нравствени закони, прекрачили са границите, отвъд които се губи човешката същност. Метафорично внушената теза е, че престъплението е деградация към животинското. Дамата защитава тезата, че човекът е безскрупулен. Той може да убие брат си, а след това съвсем спокойно да отиде на черква, като че ли нищо не се е случило. Събеседницата в спора е крайна и е твърдо убедена, че човекът е непоправимо жесток и че му липсва морал. Тя твърди, че в него доминира не доброто, а престъпното: -Ах, моля, запрете! Аз мразя човека. Лирическият говорител защитава напълно противоположна теза- човекът носи светлина в душата си, стига обаче да може да я открие, за да дари хората около себе си с любов и разбирателство. Той смята, че човекът се променя в зависимост от обстоятелствата, в които е поставен. Защото човекът потенциално е добър и може след нравствено падение да възкръсне духовно. Представя един от най- страшните семейни конфликти между баща и син- убийството заради пари. Тази история е страшна, но разказана простичко, “човешки”, случката в село Могила е доказателство, че мракът в човешката душа понякога отстъпва място на светлината. Според обществените закони наказанието за такова престъпление е смърт. Ггероят приема своята участ, но изживява силни душевни терзания. Попаднал в затвора, той търси отговор на въпроса как е стигнал до престъплението. Сред мрачните му стени той разсъждава за отминалия си живот, съпоставя го с живота на другите и открива отговора на въпроса. Мъжът достига до тъжната истина, че животът е устроен лошо: Ех, лошо ех, лошо светът е устроен! А може, по- иначе може... На много места текстът в поемата е разположен стъпаловидно. Това оформяне има за цел да наслагва и степенува чувствата: И мислел за своята Тежка, човешка, жестока, безока съдба. В този стих има низходяща градация на натрупване на негативни определения на човешката съдба, за да се внуши още повече идеята за смазващия човека живот. Осъденият се страхува от смъртта. Подобно на “скот в скотобойна”, той чака да бъде изпълнена неговата присъда. Постепенно обаче надраства страха си и запява песен- молитва за утрешния ден. Ивинаги, когато страхът отстъпва, душата се изпълва с песен и човекът заспива с усмивка. Песента е алегоричен образ на духовната свобода, която изразява хармонията на човека с неговия душевен свят. Изправил се пред пробудилата си съвест, лирическият герой смело приема страшната истина за своята нравственост. Итогава мракът в душата му отстъпва място на светлината и песента зазвучава отново. Престъплението, наказанието и разкаянието следват едно след друго и се преплитат. Наказанието за извършеното престъпление е страшно, но разкаянието е още по- мъчително. То е истинското наказание, което героят трябва да понесе. Осъзнавайки греха си, героят хладнокръвно приема смъртта: “ Тя – моята –свърши... Ще висна обесен. Но белким се свършва със мен? Животът ще дойде по- хубав от песен, по- хубав от пролетен ден...” Поведението на подсъдимия е странно и неразбираемо за палачите му.Но вярата в бъдещето и надеждата, че молитвата му ще бъде чута, мотивират оптимизма му пред лицето на смъртта. От силата на неговата песен бягат и мракът, и затворът, и страхът. Това придава оптимистично звучене на текста. Извисеният човешки дух намира разбиране и подкрепа в звездите, които го поздравяват за проявената смелост:”Браво, човек!”. Мракът в душата се свързва с дивото, първичното мислене, което подтиква човека към престъпление. А светлината е онази искрица, онази спасителна крачка, която кара човека да осмисли извършения грях, да се разкае за него и да умре с достойнство. Лирическият говорител е победил в словесния двубой. Показал е не само лошите качества на човека, но и добрите. От престъпник той става човек, осъзнал вината си. Така сякаш престъпникът печели симпатиите заради прозрението до което стига. “Песен за човека” е стихотворение за вярата в човешкото у човека, за откритото добро в душата на лирическия герой. Това е творба, която поражда у нас съчувствие към осъдения, но и много размисли за живота и житейския избор, който човек прави в моменти на нравствено изпитание. 

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.