Призванието на жената – вчера, днес и утре (есе)
Жената е началото на човешкия живот. В миналото тя се свързва с дома, с грижата за своите рожби . Те е била пазителя на къщата, била е духовна опора за мъжа си и за децата си. Раздавала е обич и радост на най-скъпите си същества. И въпреки, че е имала подчинена роля спрямо мъжа, тя не се колебае да се бие рамо до рамо с мъжете, за да защити род и родина. На същата тая територия, която днес наричаме своя родина, са се разиграли хиляди сцени, в които българските жени са показали своята убеденост в идеите си , своята свободолюбивост, своята нравствена и духовна сила. Има една легенда, според която четиридесет български девойки завързват косите си една за друга и се хвърлят в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители. Така образът на жената, която е готова да загуби живота си, за да бъде свободна, преминава през вековете, за да остане завинаги в творчеството на най-известните български автори. Ботев и Вазов се обръщат към майките си като към най-скъпи за тях хора. В „Иде ли?” ние виждаме искрената любов на майката към сина си, нейната силна вяра в завръщането на чедото си, а в „Една българка” – устремеността на една обикновена българска жена, която с християнското си милосърдие се бори за спасението на два живота. През хилядолетията жената се е превърнала в символ на обич и грижовност. Тя успешно се е справила с призванието да бъде майка, грижовна съпруга, пазителка на семейни и родови традиции, защитничка на свободата. Едновременно с това тя воюва за правата си, бори се с вековните табута и предразсъдъци, за да стигне до триумфа на равноправието с мъжете през 20 век.
И все пак къде е Тя, каква е истинската съвременна жена? Дали не е загърбила своето най-важно призвание – да дарява любов на децата си. Всяка вечер чуваме потресаващи новини за агресия и жестокост на жени. Възможно ли е това – майка да нарани детето си, друга дори да убие собствената си рожба? Патологично болни ли са тези жени, подивели от ярост или са достигнали до пълна безизходица в този така объркан, но еманципиран свят. Скоро видях на покрива на съседната къща една котка-майка, разхождаща своето палаво коте и когато стигна до края, до перваза, тя го захапа за шийката и кротко, грижовно го отнесе на другата страна. Не сме ли станали по-зли и по-жестоки и от животните? Нима еманципацията на жените ги направи така агресивни и гневни? Днешната жена напълно се загуби между хилядите й налагани комерсиални образи. Тя е толкова еманципирана, че пое и функциите на мъжа. Не са ли огромен товар за крехките рамене на една жена многото задължения, които има – да изглежда добре, да е образована, да има кариера, а същевременно с това да възпитава деца и да се грижи за дом?
И все пак аз съм сигурна, че мнозинството жени успяват да се справят с тежките си задължения, защото желанието да раздават любов и да направят света по-човечен им дава неизчерпаеми сили. Душевният свят на тези жени се описва най-добре със стиховете на Блага Димитрова: „твоя едничка радост да бъде радост да даваш”, „Нищо за себе си да не оставиш”, „саможертва е да си жена”.
Какво ще се случи утре с жените? Дали бъдещият свят ще бъде свят на жени, които ще демонстрират силата и своето надмощие по брутален начин или жените ще съумеят да съхранят нежността и скромността си? Веднъж прочетох някъде, че утре светът ще бъде това, което младите пожелаят днес. Аз вярвам, че ние, младите момичета, ще надживеем агресията и пошлостта на нашето време и ще влезем в бъдещето като достойни хора, носещи с гордост името „Жена”.
