"Старият музикант" - Христо Смирненски
Стихотворението „Старият музикант“ принадлежи към цикъла на Смирненски „Децата на града“ , в който е водеща темата за социалното страдание. Заедно с „Братчетата на Гаврош“, „Цветарка“ и „Уличната жена“ текстът описва образа на човека жертва, обречен на нищета, безнадежност и смърт.
Чрез високата изразност на символизма Смирненски ясно очертава замиращите полутонове на живота в лицето на стария музикант.
С употребата на постоянно повтарящи се думи и сложни прилагателни поетът подсилва внушението на потъпканите принципи на хуманността в един несправедливо устроен свят. Това е свят, който пренебрегва мястото на „малкия човек“ в него и отрича правото му на смислено съществуване.
Самото заглавие „стария музикант“ ни въвежда две теми – за старостта и за музиката. В културната традиция старостта се свързва с опита, мъдростта, а музиката носи със себе си духа на изкуството, тоест тя извисява, преобразява. Но в текста тези две теми са с напълно обърнати функции. Тук старостта е колкото физическа характеристика, толкова и душевно състояние, а музиката е един стон на душата, вопъл по недостигната красота на живота.
Началото на творбата очертава мястото и пространството, което обитава лирическият аз – „Все там до мостта приведен седи“. От една страна то ни представя изолираността и страничната социална позиция на персонажа. „Все там“ носи и идеята за бездомността. Героят няма „свое“ уютно място на топлина и човешка близост. Той е един „скитник“ в не толкова благоприятен свят. Липсата на дом и на семейство създава усещането за самотност и несподеленост на неговия живот. От друга страна, в символен план мостът се свързва с представата за граничност. Той е като преход от един свят в друг, от живота към смъртта. Мостът изразява упътеността на лирическия аз към отвъдното поради изчерпаността на неговите жизнени сили и човешки надежди.
Подобни са и внушенията на художественото време – зима, вечер. То ни подсеща за другия цикъл на Смирненски „Зимни вечери“, в който също преобладава темата за невинната жертва в несправедливо устроения свят. „Зимните вихри студени“ са „злъчни“ – метафората носи внушението за студенина, враждебност и откъснатост. Тук се усеща силна липса на съпричастие към човешката болка и скръб. Зимата символизира бавното и мъчително замиране на живота. Тя е сезонът на смъртта, времето, когато всичко се обезличава и изчезва малко по малко.
Вечерта носи идеите за тъмното и хаотичното. В текста тя е непосредствено свързана с траура: „Привечер. Спуска се траурен здрач“. Спускащият се траурен здрач може да бъде определен, като синонимен образ на „черната старческа мъка“, която бди над главата на стария музикант. Използваните метафори и черният цвят, като представител на тъмнината, са изрази на скръбта и страданието. Това не са вече просто състояния на човешката душевност. Страданието се е превърнало в начин на съществуване, то е постоянно, нещо нормално.
Детайл от нощната картина е и луната – „печална“, „фосфорно бледа и обла“. За човека символиката на луната се свързва с фазите на живота – с неговото изтичане, но и с вечното възобновяване. Разликата при „Стария музикант“ е, че тук няма възобновяване, то е отречено и немислимо. „Бледата“ и „фосфорна“ луна означава единствено изтляването, замирането на живота, прехода към смъртта. Няма изход от това или надежда за по – различен живот. Луната хвърля своя „печален“ поглед от „скованата в мрак висина“ . Висината, символ на божественото не отразява нищо божествено, което да извиси човешката душа. Тя е бездушна, безлична и студена. Всички тези образи, ефекти, детайли налагат идеята за изоставеността на човека от Бога, за абсолютната самотност и безпомощност.
Лирическият аз е просто поредната жертва на големия град, превърнал се в един капан, където човешката бедност и грижа горят на бавен огън. Героят е лишен от име, от собствена идентичност. Старият музикант е една малка част от някакво сякаш анонимно множество на всички страдалци, което е обречено на вечно пребиваване в отвъдното. Всеки в него е една от „хилядите души разбити“ („Цветарка“), които градът обезличава и поглъща в своята сивота и безперспективност, като бездънна яма.
Детайлите, чрез които е представен стария музикант – „приведен седи“, „немощно става“, „прегърбен... пристъпя едва“, „стене“ свидетелстват както за физическо изтощение и немощ, така и за душевно отчаяние и безпомощност. С този текст Смирненски ни налага идеята за неслучилия се живот в един свят, в който принципите на справедливостта са нарушени и потъпкани.
Важен момент, на който е наблегнато в стихотворението е контрастът между стария музикант и „злите“ тълпи. Тълпите са характерен образ на „разблудния град“, използван в творчеството на Смирненски. Те разгръщат темата за социалното страдание. Тук тълпите са „шумни“. За да допълни тяхното описание поетът е употребил и сложното прилагателно „пъстроцветни“. Тези определения създават представата за една общност, за веселие, за празник. Тяхна основна характеристика обаче е злобата и пълното безразличие към онова анонимно множество на страдалците, очертано в образа на стария музикант. Но животът в бездушния град не може да бъде празник. Липсват типичните за празника игра и истинско веселие.
Животът е мрачен. За човека жертва съществуването е равнозначно на „грижи и горести вечни“. Горестни грижи и „горестен плач“ на цигулката – все отражения на безнадежността на стареца. Няма никакъв възможен изход от капана на теглото и страданието, в който все още се наблюдава някакъв живот, но замиращ с бавни темпове. Тук затворени са всички врати на надеждата. Останала е само безперспективността на поривите и очакванията, отразена в образа на стария музикант.
Света, в който той все още съществува е погълнат от злото и безразличието. В този свят единственото, което може да се случи на човека е смъртта: „А зад гърба му пристъпя Смъртта,/ кървава и многоръка,/ и по цигулката старческа тя/ тегли полекичка лъка“. Всъщност тя отдавна съпътства стария музикант, бдейки над него. Тук животът е видян, като бавно умиране, представено и чрез метафората „тегли полекичка лъка“. Надеждите угасват, очакванията замират, животът се обезличава и изчезва.
Това са основните идеи, които се открояват в стихотворението на Смирненски. „Стария музикант“ поставя въпроса за човешката чувствителност във време, когато ценносите за поругани, незачитани и преобърнати. Творбата изисква и настоява за съпричастност и отговорност към живота и бъдещето на човека.
