Трансформиращ преразказ на "Вида" от името на Вида
Баща ми, старият беловлас Вулица, князйт на голямото славянско племе северци, се прибра сърдит на всички богове. Скочи от коня си пъргаво, макар, че много години носеше на гърба си. Подаде поводите на коня на мен, неговата дъщеря и с ядовити крачки влезе у дома. Майка ми Тиха го срещна на къщния праг и му помогна да се съблече и събуе. Тя не посмя нищо да попита. Откак брат ни Славун беше отвлечен с измама от ромеите и във вериги откаран във Византия, те се разбираха само с погледи…
Заядосва се татко Вулица защо боговете не са го дарили поне с още един син. Запроклина и боговете, и себе си, и деветте си дъщери, като най-много кълнеше мен, Вида – най-малката и единствено неомъжена дъщеря...
Стоях на пруста, след като прибрах и нахраних бащиния жребец, току-що се канех да запаля свещта, за да довърша започнатата свилена кърпа – бях мома за главяване, когато до слуха ми достигнаха лютите клетви на татко. Заслушах се и останах като изумена. За пръв път чувах такива думи от бащините си уста...
Сълзи закапаха от очите ми. Оставих прикята си недовършена и се втурнах към горницата. Преди да отворя вратата, се спрях задъхано, притиснах лявата си гръд, където биеше разтревоженото ми сърце, и избърсах сълзите от очите си. Сетне бутнах и влязох.
Баща ми не ме усети и продължаваше да пустосва. Постоях така за миг и сетне през сълзи го помолих да не кълне, защото рожбите са дарба от боговете, не бива да се противи
на божията воля!
Старият се обърна като опарен. В първия миг той не схвана какво му думам. Но сетне, изведнъж проумял, се разлюти още повече...Де се е чуло и видяло такъв срам, такъв позор? Щерка да отвори уста против баща си!...
Татко Вулица се готвеше да произнесе още по-страшна клетва против мен, непокорната си дъщеря и дори дигна ръка. В тоя миг обаче на портите се почука силно и клепалото, поставено на върха, надвесен над Брегава, заби зачестено – съобщение за беда...
Нападаха ни ромейски пълчища, по-злокобни от глутница гладни вълци . Смелостта си да нападнат Брегава черпеха от вестта, донесена от издайниците им, че след залавянето
на Славун проходът не се охранява – редиците на северците се били разстроили и те приличали на стадо без овчар...
Застанах пред отстъпващите войни и с треперещ глас им извиках да спрат. Спряха се, като под повеля бягащите. Извиках им силно да стиснат здраво копията си! Да опънат силно
лъковете си! Добавих, че сам бог Перун ме праща, помощ да им дам!
Войниците ме помислиха за горска самодива! И сам Перун я праща, бог над всички богове!
Мъжете стиснаха копия и мечове, опънаха тетивата и тръгнаха след мен, самодивата. Развяната ми коса бе тяхното знаме!
След малко, като откъсната пряспа сняг от старопланински връх, северците се спуснаха върху ромейските войски, които пъплеха из прохода. Затриха всички до един, а предводителя им, кесарев брат, хванаха в плен, за да го разменят със своя роден юнак
Славун.
Стихна боят. В крайна почуда всички видяха, че не самодива ги е предвождала в лютата битка, а аз - Вида мома.
Баща ми като научи, се просълзи от умиление и възхита. Прегърна ме и ме благослови .
