Трансформиращ преразказ на Една българка от името на Баба Илийца (1 глава)

Стенанията на болното ми внуче се смесваха с шума и тътена от просвистяващи куршуми. Ботев падна, беше казал някой и всички се изпокриха в домовете си, но жените нехаейки или незнаейки, бяха тръгнали към нивите. Внучето ми горкото се влушаваше. Сърцето ми се късашеда гогледам как бере душа. Единственото, което можех да направя е да го заведа в манастира, за да му четат за здраве.

Бягайки към брега, бързайки да стигна на време до манастира, по пътя се молех на бог да поживи детенцето ми. Шепнах на горкото дете и го оспокоявах с думи. Наближавайки брега, се чуваха удари от камшици. Там имаше две заптиета, които не позволяваха на никой да се качва в ладията. Аз извиках, тичайки към брега. Заптиетата ме изгледаха.Един от тях ме запита какво диря тук. Помолих го настоятелно да ме пусне в ладията.Той ме позна, тъй като му бях готвила баница в Челопек. Запита ме къде нося детето. Отговорих му, че е тежко болно и трябва да стигна колкото се може по-скоро до Черпишкия манастир. Аз го провокирах с думи, казах му, че и той е баща, че ще се помолим и за негово здрав. След настоятелни молби, молейки се отчаяно, те ме пуснаха в ладията и заплувахме по мътния Искър.