Любовта в "Крадеца на праскови" (Емилиян Станев)
В повестта "Крадецът на праскови" Емилиян Станев ни потапя в един непознат свят на живота от първите десетилетия на ХХ век, когато страната ни е част от големия военен театър на три войни. Авторът разказва за една обречена любов между героите Иво Обретенович и Елисавета. Любовта между тях е невъзможна, защото е разделена от войната, от съпруга на Елисавета и от времето, в което живеят, но от друга страна е красива, самите пречки я правят истинска, пълна с нежност и с искренност.
Любовта на Елисавета към Иво е реална, резултат от много фактори. Преди да се влюбви в сръбският военопленник в живота си Елисавета е вършила всичко под диктата на моралните убеждения на класата си. За героинята бракът й е формален - тя не обича мъжа си, няма деца и това я прави силно нещастна ,никога не е изпитвала истинска любов. Магическата любовна сила променя погледа върху нещата на Елисавета. Сантименталният й съпруг се превръща в олицетворение на войната, в причина за загубената младост и това я изпълва с гняв и невъзможност да му бъде простено всичко това. Дори той вижда преобразяването в походката, сякаш се е подмладила.
Тя предпазливо избира времето за срещи в промеждутъците от няколко часа следобяд, когато е напълно сама. На оградите с бодлива тел и всякаква сигнализация, измислена от сприхавия офицер, двамата влюбени противопоставят естествената защитеност на терена: “Тя го чакаше на двадесетина крачки до дюлите, в напуснатото, засадено с черничевите дървета място, където растеше грамадна липа.Мястото оставаше скрито, тъй като черничевите дървета го прикриваха отвред. ”Войната и епидемията от тиф са също реални прегради за чувство като любовта, но за Лиза и Иво тези два фактора от пречки се превръщат в добра възможност. Без войната и без епидемията, те никога не биха се срещнали.
За първи път тя усеща свободата и щастието да обичаш и да си обичан. Всяка среща между влюбените е празник за душата, тържество на доброто и прекрасното. Погледът на Обретенович обхваща и замайва Елисавета, подобно раздвижено то вятъра пространство и тя не може да се владее, защото силно е привлечена от младия мъж. Неговото отсъствие я кара да се чувства самотна и тъжна, сякаш липсва част от нея. Тази силна любов я раздвоява, разкъсвана от гордост и срамежливост. Усещането за неочаквана близост с човек, дълго стоял в мислите й, прераства в истински копнеж. Радостна светлина струи от очите на Иво. Те са пълни с неизживени чувства. Елисавета осъзнава, че “никой не беше я поглеждал така всеотдайно, так пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост”. Това я магнетизира и кара всяка клетка от тялото й да затрепти. Докосването на ръцете за двамата е като преминаване на електрически ток, а с жадните трепетни устни любовта добива мощ, противопоставяща се на всичко и всички.
Неочакваната любов осмисля живота на Лиза: “Усещаше, че се изпълва със самоувереност. Не, тя нямаше да спре пред нищо. Когато войната свърши, ще тръгне подир човека, когото обича, без да се колебае”
Развръзката настъпва неочаквано, така, както и започва-пленникът нарушава уговорката и в “нощ, светла като ден”, се промъква в лозето на полковника. Воден може би от горещото желание да се сбогува, той става жертва на прекомерния риск и на огромната си любов. Настъпва най-драматичната нощ за Елисавета-човекът, когото истински обича, става жертва на собственическата страст на съпруга й. Привидно всичко е върнато там, откъдето започва. Но за съпругата на полковника светът се е преобърнал. Тя не може да живее така, както иска, а и не иска да живее така , както може. Затова тя последва съдбата на своя любим.
Любовта между Елисавета и Иво Обретенович, макар и невъзможна е истинска, изпълнена с красота и доброта, която никога няма да бъде победена и ще надживее времето. Така в крайна сметка невъзможната любов отново побеждава. Емилиян Станев ни убеждава и ни доказва,че без любов, свобода и щастие човекът не може да бъде човек!
