Обикновеното и необикновеното у баба Илийца (Една българка)
Разказът на Иван Вазов "Една българка" е творба, която разкрива величието на една от многото българки жени в последните дни на робството, когато националноосвободителната борба на народа ни изживява своите героични и трагични дни. Героинята в разказа - баба Илийца, е „една българка”, тоест тя притежава нещо изключително, което я отделя от общата представа за високи човешки добродетели, присъщи на народа - доброта, милосърдие, отзивчивост, чувство за дълг, вяра в Бога, родолюбив и пр. Всички тези ценни качества, съчетани с редица положителни личностни черти на героинята, проявени при извънредните жизнени обстоятелства, й придават облика на изключителна българка.
Баба Илийца е обикновена жена от народа. Тръгнала към манастира да дири спасение за болното си внуче, тя попада в неочаквана ситуация, която определя цялото й по-нататъшно поведение. Ненадейно появилият се пред нея момък с „измахнато и бледно” лице моли за хляб и търси закрила Бързо преодоляла първоначалната си уплаха, баба Илийца реагира спонтанно:И сякаш бодена от майчински инстинкт, тя посяга да търси хляб в торбата. Без да се колебае, старата жена съзнава, че трябва да помогне на бунтовника В нея заговаря и доброто й сърце: „Да направя това добро...” Със състрадателна душа, тя „милостиво” гледа измъченото му лице. Чувства го близък, нарича го „синко” Всички чувства, които определят поведението на баба Илийца, приела „присърце” хуманната мисия да помогне на бунтовника, са сложно преплетени с нейното ярко изразено родолюбие. Тя има национално съзнание, доказвано от делата й. Неслучайно Вазов назовава разказа си „Една българка”, сменяйки първоначалното заглавие „Челопешката гора”, като акцентира върху националната принадлежност на героинята. През тази нощ баба Илийца погазва на какво е способна българката, в чието сърце е пламнала „искрата” на човешкото съчувствие, но и на родолюбивото чувство. Нищо не е в състояние да я отклоня от пътя й да изпълни благородната мисиСериозно е стълкновението на бедната челопеченка с калугера на манастира - отец Евтимий. То очертава Контраста между нравствеността и морала на двамата герои. На безстрашието и широко отворената душа на старата жена за болката на другия се противопоставя страхливостта, егоизмът, липсата на национално и религиозно чувство у сприхавия божи служител жалкото му поведение е продиктувано от страх за собствения му животВ желанието си да помогне баба Илийца открадва дреха от свято място- постъпка греховна и почти непростима от църквата Но тя е оправдана от благородната цел, издига героинята над обикновените житейски норми и закони.Необикновеното у баба Илийца е състояние на духа, близко до „лудостта”. В разказа определението „луд” се повтаря няколко пъти. „Луда” - така нарича калугерът челопеченката за това, че е тръгнала в това опасно време и той е принуден нощем да отваря манастирската врата. При баба Илийца „лудостта” е непреодолимо желание да стори добро „клетнику”. Необикновеното у Вазовата героиня се проявява, когато не се спира пред нищо, за да премине мътния Искър през нощта. Разбрала, че лодкарят се е прибрал в селото, тя изпада в голяма тревога. Твърдият й характер, смелостта и решителността й се проявяват, Когато въпреки риска, решава сама да гребе: „Това й се видя опасно, но друг избор не й оставаше.” Още тази нощ тя трябва да изпълни задачата си, но смелата жена се изправя пред ново препятствие-дълбоко забития в земята кол, за който е завързана ладията. Силното желание да помогне й вдъхва изключителна сила, с която тя побеждава зависимостта си от обстоятелствата, извисява се над тях и робската действителност. Забитият в земята кол е символ на трагичната зависимост на българина от рабските условия за живот. Изтръгва Кола и ладията се понася по мътните води на Искъра. Нравствената извисеност на баба Илийца намира още по-ярко проявление при втората среща с бунтовникаИлийца великодушно предлага своя дом, за да приюти един преследван от турците бунтовник Себеотрицание, което издига човека над дребнавото егоистично съществуване! Трогнат от това човешко отношение, бунтовникът вижда в старата жена „своя майка, свой спасител, свое провидение” Образът на Илийца добива още по-светъл ореол, когато потресена, мислейки, че детенцето е умряло, изпада в дълбока скръб, но се обръща към четника с думите: „Момче, крий се хубаво днес. Довечера - пак тук, та да те намеря.” Въпреки болката от личното си нещастие, тя не забравя и не нарушава обещанието си. Нужна е голяма душевна щедрост, за да си способен на такава постъпва! Това е кулминацията в нравствената и духовна извисеност на героинята.
Поведението на баба Илийца в тази драматична нощ показва величието на българката, завладяна от високо благородни чувства. Нейните простъпки носят знака на тих и мълчалив подвиг, сочещ победата на един силен човешки дух. Това е подвигът на една българка обикновена и същевременно необикновена.
