Езикът на жестовете в разказа "По жицата"

Езикът на жестовете в разказа "По жицата" е невероятно изразителен и разнообразен, неговото семантично богатство и психологическа дълбочина, сякаш компенсират формалния характер на обикновения говор, недостатъка от ефектни риторически похвати. Всеки един от четиримата участници в събитието поразява със силата на своето присъствие, с огромната енергия, която се излъчва от ефекта на замълчаването и с пестеливия знак на недоизреченото.

Червеният елек на Гунчо е детайл, който го обозначава социално и пространствено, като селянин Демормана. По него го "разпознава" Моканина, за да фиксира "другостта" му, страннишката му съдба на пътник към неизвестното. Ефектът към приобщаването на овчаря към мъката на непознатия е същият. Каруцата, спряла на пътя, говори сама по себе си за това чудновато пътуване към бленувания остров на надеждата, към миражната бяла лястовица. Реалността стеснява периметъра си и на нейно място идва...