Отношението на лирическия говорител към злодея, прероден в човек в "Песен за човека" от Никола Вапцаров
Увод
Песента е ключов символ в поезията на Вапцаров. Неговата единствена стихосбирка също е назована "Моторни песни". В поемата си "Песен за човека" творецът изразява чрез нея вярата си в живота и възхвалява най величествените прояви на човешкото у човека.
Теза
Основната тема във Вапцаровото поема "Песен за човека" е човекът и неговите житейски преображения. Човекът в него посяга на своя създател, извършва жестоко злодеяние, притиснат от глада и бедността, от тяхното задушаващо влияние, което не му позволява да се развива като пълноценна личност. Съвременно попаднал в подходящи условия, той променя коренно своята представа за света. Просветлението и духовното прераждане пречистват и облагородяват душата му, песен избликва от разкаяното му сърце, окрилено от надежда и вяра за по-добро съществуване.
Доказателство
В поемата се говори за човека и неговия житейски път, който го подтиква към престъплението, то от своя страна довежда да морална деградация. Всичко това е споделено между двама събеседници в поемата на Вапцаров "Песен за човека" в техния спор на тема "Човекът в новото време". Полемиката-основно средство за характеризиране образа на човека. Съществува конфликт между дамата и нейния събеседник, основан на различните мнения за човека. Според събеседника човекът, дори и ужасно жесток, носи нещо добро у себе си. Според дамата човекът не заслужава защитата на другите, изпълнена е с омраза и презение, тя не оценява неговата истинска същност, а само действията му: "Ние спорихме /двама със дама /на тема:/"Човекът в новото време". Опонентът на дамата защитава човека от позициите на хуманизма. Той вярва, че и престъпникът може да възкръстне духовно и да осъзнае греха си. "А дамата сопната тропа, нервира се, даже поплаква. Залива ме с кални потоци от ропот и глад от словесна атака." Двамата събеседници са силно разтревожени за ценностната система на отделната личност. Невъздържаното поведение на дамата и нейната негативна позиция в спора ясно очертават дълбокото й озлобление и омраза към лошия, морално деградирал, нравствено осакътен човек. Тя защитава отрицателното си отношение към съвременния човек: "Но тя ме прекъсва сърдито: "Ах,моля запрете!Аз мразя човека ... Аз четох как някой насякъл със секира, насякъл сам брат си човека. Измил се, на черква отишъл подире и ... после му станало леко." Дамата е неспособна да прости греха, за нея подобни злодеяния заслужават жестоко наказание, без значение какви са мотивите за тези постъпки, без място за съжаление и съпричастност. Случката, станала в село могила е жестока, за нея няма морално оправдание, поведението на човека е животинско, убийството на собствения баща: "Тя случката станала в село Могила ... (бащата бил скатал пари). Синът ги подушил, вземал ги насила и после баща си затворил", решението на съда е справедливо наказание на библейския грях "властта ги открила и ... съд. Ала в съдът не потупват по рамото, а го осъждат на смърт. Отвели тогава злодея злосторен, затворили този субект." Но престъпникът се връща към човешкия си първообраз "но в затвора попаднал на хора и станал човек". Вапцаров вярва, че човекът има велика и благородна същност. спокойствието на лирическия говорител и положително отношение към човека ("Но аз понакуцвам в теория и рекох полека, без злоба, човешки да пробвам със тази история") подчертават становището, че отделният субект е подвластен на обстоятелствата, в които е поставен и че той е способен на коренна промяна, нравствен възход и духовно развитие; единствено, ако личностното разрастване не се осъществява в подходящи условия. Тежкия бит и неправдите, злото и потисничеството го тласкат към падението, но човекът осъзнава причините за своята драма и поема пътя към доброто. Започва душевното просветление на затворника. Той се осъзнава и разкайва "не ти стига хлеба, залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило. И чакаш така като скот в скотобойна, въртиш се в очите ти-ножа." думите на осъдения са доказателство за осъзнаването на вината и причините за нея . "Ех лошо, ех лошо светът е устроен! А може,по-иначе може...!" геpоят разбира, че е възможно животът да бъде устроен по друг начин, да бъде по справедлив и добър. Зазвучава песента като надежда за друг, красив и светъл живот. Песента - символ на доброта, разкаяние и милосърдие в душата на един нравствено пречистен, благороден човек: "Тогава запявал той своята песен, запявал я бавно и тихо. Пред него живота изплавал чудесен и после заспивал усмихнат: "усмивката на осъдения е израз на просветлената душа..". "Усмихнал се топло, широко и светло, отдръпнал се, после запял.", но точно в мига на душевния полет настъпва обрат. В часа преди смъртта престъпникът реагира за миг първично, по инстинкт "и гледал с див поглед на бик" това е миг на изпитание за човешкото. Постепенно героят разкрива прекрасното и благородното в себе си. Кратката отсечка от затворническата килия до бесилото се превръща в душевен път. Преобразен, пестъпникът се извисява до звездите: "усмихнати чули отгоре звездите и викнали: Браво човек". Той е изпълнен с оптимизъм, постгнал витрешна свобода , победил страха: ,, в очите му пламък цъфтял.’’ Песента, която избликва от гърдите на героя поставя на пиедестал неговото рождесво, духовно прераждане и просветление. Братството и средата на развитието му дават сила и надежда, променят коренно неговата нагласа към света. Сега той сякаш въплъщава в себе си друг образ - прогледнал, нравствено озарен, човечен. Тезата на дамата е оборена. Естетическото обобщение на финала приобщава читателя към тази песен - прослава на човека: "какъв ти тук ужас? Той пеел човека - това е прекрасно нали?"
Заключение
"Песен за човека" е прекрасна поема за доброто и човешкото у всеки, за осъзнаването на значимите категории на живота, за надеждата и вярата в истинското пълноценно съществуване. Всеки се чувства горд,че е човек и че е съпричастен към хуманните проблеми. Пред великото тайнство на рождеството и преображението, смъртта изглежда само малка подробност.
