"Немили - недграги" - трансформираш преразказ от името на Македоски
X глава
Трансформиращ преразказ от името на Македонски
Беше 20 февруари.Студените зимни ветрове духаха безжалостно. Дебел пласт лед покриваше величествения Дунав. Вместо параходите,които пътувха по реката,сега пътниците преминаваха вкаменените гърди на Дунава. На турския бряг се мяркаха светлините на малките колиби,покрити от сняг.
Нощните ледени ветрове не спираха да брулят лицето ми,но аз вървях напред през замръзналата река. Когато стигнах средата,спрях да си почина,защото пътят беше труден,драпав и дълъг.
Отдъхнах и отново продължих напред. Ненадейно пред пътя ми се изправи една пропаст. Това беше ивица,която снегът още не беше покрил. Невъзможно беше да я прескоча. Стоях няколко минути в нерешителност. Изведнъж вдъхновението ме обзе.Упътих се право към една пуста дъсчена колиба на влашкия бряг. Когато стигнах, потрих ръце и започнах да дърпам една дъска от стряхата на колибата. Тогава излезе един гологлав човек с дебел кожух. Хвана ме за ръката, като се опитваше да ме спре. Аз му препоръчах да се прибере в колибата си,но той не ме послуша. Предприех решителни действия , защото бях готов на всичко. Съборих противника на земята, измъкнах от ръцете му дъската и с цялата си сила я стоварих върху главата му. Влахът не помръдна вече.
Грабнах ценната дъска и бързо се упътих към незамръзналата част на Дунава. Използвах това спасение като мост към българския бряг. Преди да премина през дъската се прекръстих,нещо което не бях правил от доста време.
Приближавах долчинката,в която исках да се скрия. Чуството , че премеждията и опасностите наближават, ме обзе и накара да побързам. Най-после стигнах до убежната точка. Всичко спеше и не се чуваше никакъв звук. Като предпазна мярка извадих револвера си. Недалеч видях нещо като човек. Стори ми се,че идва към мен. Снижих се и очаквах непоправимото да се случи.Гърдите ми бъхтеха, да се пукнат. Тогава се чу един турски глас. Не можех да дишам. Легнах цял по гръб и насочих револвера си. Стъпките приближаваха, но скоро изчезнаха в тъмнината. За нещастие усетих, че крайниците ми бяха замръзнали. Лазешком стигнах до края на долчето, след което бързешката преминах рътлината.
Скоро се озовах в една долина. Спрях да си почина и постопля. След като си отдъхнах, качих се на един връх и от там видях светлините в Русчук. Фукнах и бързо стигнах до града. Последните светлини мъжделиво осветяваха улиците. Опасността сега беше най-голяма. В Тонкината къща се влизаше от три входа. Помислих си,че вероятно нощната стража може да ме забележи. Затова поех по посока към Дунава,наведох се и хванах да подприпквам безшумно.Минах през една стръмна пътека и вляох в един двор.Това беше баба Тонкина къща. Почуках на вратата и женски глас ми отговори. Обясних й кой съм и попитах къде е Дякона. Старицата ме заведе ,през една дупка в пода , при Левски. Той стоеше на един стол и увит в кожух, пишеше нещо. Първото,което ме попита Апостола беше дали някой ме е забелязал. Аз категорично отрекох. След това извадих едно писмо и му го подадох. Дякона започна да го чете,под светлината на свещта. Гостолюбивата Баба Тонка се погрижа за мен - пратеника на браилските хъшове.
( ne go wijdam celiiq
)