Образът на майката в поезията на Христо Ботев
В своята поезия Ботев изразява както революционните си стремежи, така и личните си вълнения. Пресъздавайки облика на епохата, той разглежда проблемите не само за робството и свободата, революцията, подвига и саможертвата, а поставя и въпроса за ролята на интимното в живота на бореца за свобода.Чрез образа на майката, Ботев умело съчетава интимното и националното. В съзвучие с възрожденската традиция, поетът отъждествява майката с родината. В това се изразява и дълбоката връзка на твореца с отечеството и народа. Конкретен неин обект е обичта към майката, която идентифицира като част от българското.
Образът на майката в поезията на Христо Ботев е изграден в духа на народно-песенната традиция. Той е разкрит най-цялостно в дълбоко интимните творби, в които е поставен проблемът за избора на жизнения път и мястото на личността в обществото. Без да се затваря само в кръга на личните чувства, чрез този образ поетът дава емоционален израз на отношението си към живота и епохата. Любовта към майката е неразделно свързана не само с любовта към дома, а и към родното въобще. Образът на майката е вдъхновение и сила, които окриляват лирическия герой в извършването на подвига.
Още в първата Ботева творба е визирана съдбовната роля на майката. Поставени са основните теми и проблеми, които ще намерят трактовка в по-нататъшното му творчество. В “Майце си” се изявява изключителният талант на поета, който налага като основен художествен похват диалогичното начало. Това допринася за по-непосредственото възприемане на творбата и създава усещането за автентичност и художествена убедителност. С диалога между прокудения от родината си млад българин и мълчаливо изповядващата го майка се постига внушението за дълбоката душевна връзка между двамата. В своето лирико-драматично обръщение лирическият герой изповядва носталгичната си болка от раздялата си с отечеството и неудовлетворението от живота в чужбина. Той усеща себе си като “скитник злочестен”, който не може да намери реализация далеч от дома. Изтръгнат от корените си, героят “съхне и вехне”, жадувайки за щастие, което знае, че не може да постигне вън от родината си. В духа на възрожденската литература в тази творба се персонифицира родината в образа на майката. Младият българин изповядва страданието, което го съпътства, и търси разрешение на екзистенциалната си драма в привързаността към майката. Възпитан в патриархални нрави, той се опитва да открие причините за съпътстващото го страдание във вероятното майчино проклятие:
Ти ли си мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това що душа мрази?
Мотивът за майчината клетва е заимстван от фолклора и изразява отношението на героя към традиционното схващане за синовна вина при нарушаване на родовата хармония. Според народната митология, прокълнатият от майка си е съпътстван до смъртта си от нещастия и мъки. Вината за изоставения дом е внушена косвено от майката. Но дори и тук героят не открива отговори на своите драматични въпроси. Той е привидно весел, но смехът му е маска на душевните рани. Това внушение е великолепно постигнато с метафората “мойта младост слана попари”. Далеч от майката и другарите си, героят се чувства безкрайно самотен и отхвърлен от обществото.
Лирическият герой е силно привързан към майката, разбира нейните душевни преживявания и затова движението на неговите мисли и чувства произтича от нейните. Израз на синовното му отношение са многократно повторените обръщения “мале”, “майко”, “майнолъо”. Особено силно въздействат стиховете, в които е пресъздадена живата ситуация на общуването в този драматичен момент. От начало бунтовникът се опитва да успокои майката, да й вдъхне душевна сила. Искрените му чувства са разкрити със синонимните глаголи “не плачи”, “не тъжи”, с епитета “клета” и с призивния тон. В отговор на страшната майчина скръб настъпва емоционален обрат в душата на бунтовника. Той знае, че е “мил” на майката, но замисленият подвиг взема връх над всичко друго. За да предизвика майчиното разбиране, героят й посочва факта, че неговата борческа енергия е получена от нея. Затова тя трябва да стане съпричастна към проявите на буйната му кръв. В дочутият “глас народен”, революционерът различава гласовете на майка, баща, братя. Майката е призована да презре патриархалния предразсъдък, който би го категоризирал като “нехрани-майка”. Героят вярва в нейната нравствена сила и в осъзнаването на ролята й в историческото движение към свободата. За майката отглеждането на синове бунтовници е житейски дълг. Съхранението на завета е поверено именно на нея, защото тя трябва да осъществи връзката между поколенията и да осигури приемствеността в борбата.
Идеалът на лирическия герой от “Майце си” е свързан със съдбата на майката родина: “Много аз мале, много мечтах/щастие, слава да видим двама”. Героят обаче е обхванат от чувство за безнадеждност, защото без връзката с родината майка, животът се обезсмисля. Падането в майчините прегръдки е символ на копнежа за връщане към лоното на родното и спасение от мъките на безприютния чужд свят. Юношата е готов да приеме смъртта, когато се приюти в света на родното.
Образът на майката се слива с образа на родната земя и в лирическия увод на поемата “Хайдути”. В стиховете на Ботев звучи самочувствие. Националната гордост произтича от осъзнатата, изконна връзка между “българка майка юнашка” и “нашата земя хубава”:
Какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българка майка юнашка
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
Тази връзка се осъществява като неизбежен житейски кръговрат, в който са включени раждането и откърмянето като взаимно свързани процеси. Създава се впечатлението за повторяемост и непрекъснатост. Внушението се постига чрез съседното повторение на глаголни форми в минало и сегашно време (“раждала, раждала, ражда, хранила, хранила, храни”), както и със синонимните изрази “и сега”, “и днеска”. От тях добиваме впечатление за напускане измеренията на епохата и непосредствено осъществяване на процесите в настоящето. Синтактичният паралелизъм в шестте стиха събужда представата за вечен кръгов цикъл в раждането и откърмянето на юнаци. Майката е фактор, формиращ борците, идейно начало и вдъхновяваща сила, която укрепва съзнанието на чедата си за реализиране чрез подвига. Епитетите в инверсия “юнашка” и “хубава”, обаятелния и привличащ с красотата си образ на майката земя. В епитета “хубава” е вложено не само естетическо, а и етично съдържание- земята е хубава, защото в нея традиционно се раждат юнаци, чиято слава се разнася надалеч, неограничавана от пространствени и времеви измерения на битието.
Майката е най-пряко отъждествена с образа на родината в стихотворението “Обесването на Васил Левски”. Основният мотив за страданието й е загубата на нейния “един син”. Директното декодиране на образа и въплъщението му като символ на народното страдание има своите идейни обосновки.
Трагизмът на майката родина е разкрит с доминантата на черни багри (“черна робиня”, черно бесило”). По този начин се внушават мащабите на националния траур. Драматичните обръщения “майко моя”, “родино мила”, “майко”, “Българийо” придават сурова тържественост на картината. Алитерацията на “г” я допълва със звукови възприятия. Образът на гробовната птица придава на всичко зловещ вид и усилва съзнанието за трагедията на майката родина. С композицията на първите три стофи се наслоява усещането за непосилна скръб. Името на родината - “Българийо” - е поставено до “един син”. По този начин Апостолът е извисен до ръста на отечеството. Скръбта на родината майка е внушена със странното съжителство на псета и вълци, които са сякаш обединени от непосилното страдание. За силата на мъката, завладяла родината, съдим и от реакцията на старците, жените и децата, които изграждат сумарния образ на народа.
Метафоричният образ на зимата, която “пее своята зла песен”, създава тягостно настроение и допълва образа на родината страдалка. Майката- родина е тази, която е вдъхновила, подтикнала към подвиг своя син, тази която ще го приеме в прегръдките си, ще оплаче съдбата му и ще възпее неговия героизъм.
Чрез образът на майката, поезията на Христо Ботев зазвучава по-искрено и по-убедително. С него се постига пълнокръвна, жива картина на епохата, защото получаваме представа как в нея се сплитат естествените човешки пориви към лично щастие с копнежа за свобода. Майката е необходим духовен спътник в страшния, но славен път на Ботевия герой.
