Жадувана,изстрадана и невъзможна любов (Емилиян Станев - "Крадецът на праскови")

Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта „Крадецът на праскови”. Въпреки че Емилиян Станев ясно очертава контурите на драматични исторически събития, Първата и Втората световна война, повествователното действие има своя посока на художествено развитие. Противоречията и жестокостта на времето, както и нещастната съдба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението. Онова, което покорява в повествованието, е разказът за една мечтана, съдбовна и невъзможна любов. В тези непосилни времена, когато хората са принудени да мислят единствено за собственото си оцеляване, а желанията, стремежите и мечтите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад, разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и духовното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, защото носи притегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща любов, която връща вярата в живота и носи смисъл на съществуването.
В неподходящото време внезапно пламва любовта между Елисавета - жената на военния комендант, и сърбина военнопленник Иво Обретенович. Това е любов абсурдна и немислима. Нито времето, нито обстановката, нито социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно бликналото чувство не се подчинява на бушуващата война, на политически или идеологически ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдещето и увереността, че животът заслужава да бъде обичан.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но обедняло семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите скучни и еднообразни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро - на спазване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на града. Този брак-сметка й дава материалната сигурност. Но тя не е щастлива и не изпитва радост от живота. Дните й са еднообразни, лишени от емоции. Отказала се от предишната си учителска професия, непознала радостта на майчинството, Елисавета живее в един затворен, ограничен от патриархално-еснафския морал свят, който не й дава нищо. Само за кратко, казва авторът, тази горда и суетна жена е била щастлива - по времето на кипящ обществен живот, когато тя е „най-хубавата жена и най-желаната дама на баловете”. Много скоро душата й, непознала радост и любов, се изпълва с безнадеждност и меланхолия, с тихо примирение и отчаяние. Тя живее с усещането за обреченост и често изпитва гняв от това, че младостта и годините си отиват без следа. Усеща живота си като пропилян, защото безвъзвратно отминава една младост с неизживени радости и предстои една още по-безнадеждна старост. Външният свят почти не я докосва -тя не се интересува от него. Войната и нещастията на обикновените хора не я вълнуват, не общува с никого, откъснала се е от околните. Единствено в книгите намира утеха. А тя е красива жена, която заслужава друга съдба. Нейната красота е видяна през погледа на малкото момче: „тя приличаше на привидение", с „ослепително бели, разголени ръце. Къдравата й коса, златиста и буйна, лежеше разпиляна в скута й”; „тя е същество от неземния и магьоснически свят на приказките". Тя е различна от останалите. Особено изразителни са очите й -„дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и тъга”. Тази „тайнствено красива” в очите на момчето жена запазва своята привлекателност и за другите, но излъчва „уморената и презряла хубост на отминаващото лято”. Очите й отразяват пустия й и нещастен живот - нещо „замислено, твърдо, дори мрачно” има в погледа й. Нещастието й се засилва от неприязънта, която изпитва към съпруга си. Полковникът е човек ограничен, зъл, отблъскващ и отмъстителен, от когото всички се боят. Той подхранва усещането й за задушаващата липса на свобода, за отчаяние и безперспективност. Единственото, което може да й осигури себелюбивият и мрачен военен, е равно, спокойно, материално обезпечено съществуване. Но нейната романтична натура копнее по нещо друго - неосъзнавано, немислимо, но красиво. В този момент, на предела между младостта и зрелостта, в живота й нахлува любовта - Иво Обретенович. Той е пълна противоположност на полковника - млад, красив, очарователен, с дръзко момчешко поведение и „юношески безгрижен израз”, с окаяно настояще на военнопленник и неясно бъдеще. Поведението му е в ярък контраст с житейското му ежедневие - това е човек със силен дух, устойчив на трудностите, способен да съхрани нравствените си ценности и чистотата на помислите си. Пленникът притежава нещо невероятно рядко -свободата на духа; нещо, което свободната жена не притежава. В това е неговата магнетична привлекателност. Усетил любовта, той се издига над условностите, над ежедневието, не зачита моралните закони, не се интересува от междунационалната нетърпимост, пренебрегва страха за живота си. За него единственото, което има смисъл в този момент, е любовта към една непозната жена. Тази любов изпълва цялото му същество и в нейно име забравя всичко. В лицето на Иво читателят се среща с истинската, всепоглъщаща, прекрасна и възвисяваща любов: „Очите му бяха пълни със светлина. ” Той се отдава изцяло на чувствата си: „Никой не я беше поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост." В неговата любов има много красота и облагородяваща всеотдайност. Тя е освободена от всякакви условности и съществува въпреки и независимо от околния свят. Тази любов покорява изцяло Елисавета. Тя постепенно разбира и осъзнава, че това е най-хубавото нещо, което някога се е случвало или ще се случи в живота й. При нея любовта идва бавно, плахо, защото трябва да разчупи много условности и да победи дълго наслоявани морални закони. В началото тя изпитва неясно предчувствие, че нещо ще се случи, както и неосъзнато привличане. Но образът на пленника се настанява трайно в съзнанието й и изпълва мислите й. Започва да изпитва „нетърпима скука": „Постоянно се хващаше, че мислите й се отправят към пленника и че желанието й да го види става все по-силно." Постепенно настъпва промяна в духовния й мир. Мислите за сърбина събуждат интереса й към света около нея. Тя постепенно осъзнава ужаса на войната, на глада, на болестите, на лишенията, които до този момент не са били част от нейния свят. Втората й среща с пленника само потвърждава усещането за така притегателната и толкова невъзможна връзка между двамата. Но думите му: „Трябва да Ви виждам... Тия минути ми възвръщат вярата в живота”, стават част от самата нея.
Светът на Елисавета се променя чрез любовта й: „Дълбоко в душата й нещо трепна и събуди там смътна радост и неясна надежда." В противоречие са разумът и чувствата й. Патриархалният морал е несъвместим с порива на сърцето. Раздвоението в душата й е болезнено и тя се усеща разделена на две същества. Дългът й на съпруга се противопоставя на щастливата любов на жената. Елисавета се отдава изцяло на любовта, която я прави свободна, щастлива, изпълнена с копнеж и вяра: „ Това друго същество бе разбудило нейната женственост, подобна на подземна река, излязла на повърхността на земята.” Любовта й дава сили да пренебрегне и надмогне всички морални ограничения и еснафски заблуди, да осъзнае, че единствено това чувство е способно да осмисли живота й. Тя е готова да скъса с миналото и настоящето и да тръгне към неизвестността с любимия човек. Тази решителност е следствие на дълбок вътрешен конфликт и изстрадан размисъл. За любовта в този момент не съществуват никакви граници - нито човешки, нито морални, нито държавни. Силно обзелото я чувство променя и външно героинята: „Беше изчезнал твърдият блясък в очите й, нервните жестове на ръцете й”; „Очите й светеха с лъчезарна чистота”. Любовта възвръща желанието й за живот, мечтите, духовната й свобода. Тя намира сили у себе си да преодолее всички условности и да се отдаде изцяло на това толкова силно, жадувано и изстрадано чувство. „Денят, в който животът й щеше да се промени, приближаваше. В това съдбоносно очакване й се струваше, че не живее освен в часовете на нейните срещи, когато решението й придобиваше пълната си увереност. Тогава вярата й се повдигаше, самочувствие-то й се връщаше.” Поела риска да живее според повелите на сърцето си, героинята намира духовно успокоение и равновесие.
Но времето е безжалостно и неумолимо. В суровите дни на война и предстояща национална катастрофа тази любов се оказва невъзможна, защото двамата герои принадлежат на два враждуващи свята. Смъртта на Иво е краят на щастието и на вярата в живота за Елисавета. Осъзнала и намерила себе си в любовта, тя не би могла да се примири със стария си начин на живот и да се върне към безсмисленото, изпразнено от съдържание съществуване, в което единствено й остава да чака старостта. Съвсем естествено идва развръзката на историята - смъртта на героинята.
Любовта между двамата е трагична, но тя оставя у читателя усещането за красота, пълнота и тъга. Героите не могат да изживеят пълно щастие, защото времето и обстоятелствата са против тях. Но те са изживели полета на чувствата си - чрез пълното себеотдаване и свободата на духа, чрез отричането на условностите на битието и заявеното право на щастие. Тъгата остава дълго в съзнанието на читателя, защото е породена от прозрението, че не всекиму е отредено да изживее в живота си такава истинска, чиста и всеотдайна любов, любов-съдба

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Йоана ( 26) на 27 Април 2009
въй мс мн мн мн мн мн ми помагаш
sonq ( 78) на 22 Март 2009
bIva... mn dObRe.. ms mn.. dano mi svar6i rabota ...