Образът на Моканина / Нравствената красота на Петър Моканина ("По жицата")
В разказа “По жицата” писателят Й.Йовков разкрива Hравствената красота на българския селянин чрез образа на Петър Моканина.
Моканина е мъдър човек, който има способността да прониква дълбоко в човешката душа. Приема чуждата болка като своя и проявява съпричастие към нещастието на Гунчовото семейство. Чрез образа на Моканина писателят Йордан Йовков внушава идеята, че теглото и неволите не са убили доброто и хуманността в душата на обикновения селски човек. Благородството, състрадателността и душевната щедрост са сред най-ценните нравствени добродетели на българския селянин.
Моканина играе важна роля в творбата, защото чрез него се изразява характерен за Йовков изобразителен принцип, при които събитията и героите са представени през погледа на страничен наблюдател, а не чрез директно представяне от гледна точка на автора. Заедно с Моканина читателят постепенно навлиза в драмата на Гунчовото семейство, трогва го простия разказ на селянина, научава за последната надежда на отчаяните хора.
Йовков влага особен подтекст в имената на героите. Името на Петър Моканина ни насочва към качествата на героя. Петър означава “камък, канара” и е свързано със здравите нравствени устои на селянина. “Моканин” се нарича човек, примитивен, неспособен да изпитва възвишени емоции. Петър Моканина е овчар, прекарващ повече от времето си в самота и уединение, но в дълбоката си същност той е един мъдрец с чувствителна и отзивчива душа.
Още докато брани непознати от кучетата, Моканина само по един детайл от облеклото, че е другоселец. С присъщата си наблюдателност овчарят разчита знаците на бедността и страданието, по ризата му, която е “само кръпки, едро и неумело шити”, по оръфания пояс и потури Моканина разбира, че непознатият селянин “сиромах и като че сиромах се родил”. Петър Моканина притежава способността да вниква в човешката душа, въпреки че е “висок, едър човек”, “човек планина” в очите на овчаря непознатия селянин е “от ония меки, отпуснати, които и на мравята път струват”. От зоркия поглед на Моканина не убягват блуждаещите и невиждащи очи на Гунчо, треперенето на “дебелите му мазолести пръсти”, треперенето на гласа, брадата “прошарена с цели снопове от бели косми”. За Моканина е достатъчен само един поглед към спряната каручка, за да вникне в драмата на Гунчовото семейство. Отпуснатите краища на ръченика на възрастната жена му подсказват, че тя е в плен на безгранична мъка. Момичето, сложило глава на “черни селски възглавници” внушава усещане за безнадеждност и безгранично човешко страдание. Моканина безгрешно констатира: “ти май болно имаш”.
Нравствената красота на Петър Моканина се крие в умението му да предразполага хората към себе си, да бъде добър слушател на чуждите неволи. Гунчо му разкрива цялата си душа, въпреки че до този момент не го е виждал. Моканина умее да слуша с разбиране и съучастие. Поддържа разговора с кратки въпроси и възклицателни изречения, които изразяват искреното съчувствие в живота на Гунчовото семейство / “Бре!”, “захвърляй я!”, “ама да я ухапала, не я ухапала, нали?”/.
Овчарят е благороден човек. Когато разбира вълнението на Гунчо той дълбоко се вживява в ролята на бащата. С доброто си и страдалческо сърце, Моканина разбира колко важно е за тези измъчени хора да бъде съхранена надеждата в съществуването на чудодейната птица. В началото той отговаря на Гунчо, че не е виждал бяла лястовица, но неговата позиция се променя много бързо, “от не съм” през “може и да има” до “трябва да има”. Многократното повторение на глагола има говори за желанието му да убеди самия себе си в съществуването на спасителен изход от бедното семейство.
Приел чуждата болка като своя овчарят вече не може да бъде безучастен и тръгва към каруцата да види момичето. Способен на най-деликатни чувства, Моканина забелязва питащият поглед на майката, “жълта и сломена от теглото жена”, която от далеч се опитва да разбере какво е научил мъжът й.
Когато вижда очите на Нонка “светли, още млади и усмихнати” Моканина бива разтърсен от дълбоко състрадание: “нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха”. Героят предпочита да изрече една лъжа, вместо да изгаси пламъка на надеждата в жадните за живот очи на Нонка. Доказателство за вълнението му е деветократното повторение на глагола “видя” . Задъханата реч на Моканина е изблик на силното му желание да укрепи последната надежда на изтерзаните хора. Този момент е кулминацията в развитията на чувството. Моканина изрича лъжа воден от своя човешки дълг. Той нарушава моралните принципи, с които е закърмен, но думите му се превръщат в средство за духовно спасение. Думите на Моканина излъчват нежност, топлота, вяра, звучат като обещание и благословия.
Моканина дълго гледа след Гунчо и каручката, потеглили “все по теля, все по теля”. В думите: “Боже, колко мъка има по тоя свят Боже!”, изтръгнали се от състрадателната му душа, се крие истински вопъл към Бога, протест срещу безграничната човешка болка и страдание по земята.
С разказа “По жицата” Йордан Йовков внушава колко нравствена сила и красота се крие в душевността на обикновения човек от българското село. Образът на Моканина е израз на вярата на Йовков в доброто у човека, което ще спаси света.
