Защо Моканина изрича своята благородна лъжа? (Интерпретативно съчинение - "По жицата" - Йордан Йовков)

Разказът “По жицата” на Йордан Йовков се отнася до нещастието на едно селско семейство , което трогва писателя и той създава съ;нуващ разказ за човешката болка и съпричастност на Моканина да изрече своата благородна лъжа, и надеждата за съпричастността, и за безкрайния път към чудодейното изцерение. Гунчо разказва за семейството си, за прехраната си, за бедствието в семейството си – как единствената му дъщеря се разболява, а другите му деца не се раждат, защото майката и цялото семейство е бедно и не могат да ги изхранят. Гунчо среща Моканина и му разказва за злополуката в семейството му. Моканина се трогва от историята и за да не отчае Гунчо и неговото семейство, което търси една бяла лястовичка, изрича една лъжа – една в този слъчай благородна лъжа.

Чрез своята “благородна” лъжа Моканина иска да съхрани надеждата, и за да не отчае напъсно семейството ги излъгва, той ги лъже, че има бяла лястовица и че дъщеря им ще бъде изцерена. По този начин той се опитва да си внуши, ченаистина има такава лястовица. Вижда, че семейството страда и се опитва да ги улесни.

Гунчо и семейството му продължават своя път към надеждата, че Номка ще се излекува от болестта, и запазва тази надежда,че ще срещне изцерението. Гунчо вижда, че по жиците са накацали много лястовици, но черни. Той не вярва в чудотворната роля на лястовицата, но тръгват да я търсят и това доказва обичта и грижата му към семейството. В разкара е включено и душевното състояние на героя – треперещите пръсти; очи, които не виждат пътя към надеждата за спасението на Номка. След изричането на лъжата на Моканинамайката на Номка се разплаква от вълнение, че дъщеря им може да оздравее.

„По жицата” е разказ за човешката мъка, но и за човешката съпричастност към чуждата беда. Змията ухапала Номка е олицетворена като зла болест, а лястовицата като лекарство. Действително в живота може да се случи всичко, което се отнася до човешките преживявания и постъпки. Петър (Моканина) е наистина впечатленот разказа и отправя един вик към Бога :

- “Боже , колко мъка има по тоя сват Боже.”

Той сам се пита дали има бяла лястовица, след разговора с Гунчо той се опитва да убеди самия себе си в съществуването на такава лястовица.

Пък може и да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана има

Чудотворната роля на лястовицата е, че който я погледне от каквото е болен оздравява.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

dimka ( 6) на 12 Май 2008
„ЕЗИК СВЕЩЕН НА МОИТЕ ДЕДИ”

Като творец и верен син на своя народ, Иван Вазов смята за свой неот¬меним дълг и призвание да работи всеот¬дайно за утвърждаването на онова родолю¬биво чувство, без което е невъзможно да съществува България, българският род и не¬говото слово.

В стихотворението си „Българският език” народният поет е изразил с естествено въл¬нение своето отношение към родния език като свята ценност, която отбелязва принадлежността и връзката ни с българския народ и българската земя, с нашата история и съд¬ба.

Още в началото на творбата, която по своя жанр е ода, зазвучава гордо, изречено с дос¬тойнство, определението „език свещен на мо¬ите деди”. Именно със съзнанието за светостта и древната история на езика ни Вазов отправя своя гняв и болка към „чуждите и нашите”, които се опитват да охулят и отре¬кат достойнството на родното ни слово.

Величието и трагизмът на българската съд¬ба винаги са сплетени в едно, а езикът е естественият изразител на тази съдба. Затова гой е и „език на мъки, стонове вековни...”. Това е език на майката и Родината, съеди¬нени в съзнанието на българина напълно естествено. Градацията на понятието „език” засилва неговото важно значение. Това се постига чрез анафоричното повторение на думата, съчетано с местоименните форми, к0ито подчертават, че той е символ на род¬ното и знак за дълголетна история. Лиричес¬кият говорител не скрива болката си: „мъки, тонове вековни”, „ядове отровни”, но същевременно с това подчертава изстрадано¬то право на българския народ да има свой език като своя родова идентичност.

Емоционалната сила на реторичните въп¬роси е най-точният израз на Базовата гражданска и творческа позиция към „об¬щия позор”. Само така може да се определи жалкото, низкото падение, до което дости¬гат клеветите и грозните нападки над един мелодичен и изразителен език, затъмнен несправедливо от хулителите си:

Език прекрасен, кой те не руга и

кой те пощади от хули гадки?

Вслушал ли се е някой досега

в мелодията на твоите звуци сладки?

Епитети като „език прекрасен”, „звуци слад¬ки” насочват към искрената обич и прекло¬нение на Вазов пред родния език, подчер¬тани чрез използваната инверсия. Противо¬поставянето по смисъл на „хули гадки” и „език прекрасен” позволява да се види ясно емо¬ционалната насока на стиховете. Не може да се приемат спокойно и безразлично об¬виненията, които дори нямат достатъчно ос¬нование. Лирическият говорител влиза в полемика с хулителите на родното слово, като отправя пряко реторичните въпроси, изпълнени с родолюбив патос. В тях звучи и възмущение от това, че отрицателите на българския език не познават достойнствата му: „Вслушал ли се е някой досега... ”, „Разбра ли някой...”

Ясно се усеща нараненото чувство на на¬ционална гордост и достойнство заради неразбирането, с което се отнасят недоброжелателите към българския език.

Възклицателният изказ спомага за точно¬то възприятие на водещите чувства по отношение на родната реч. Чрез разнообра¬зието на изразителните епитети в съчетание със съществителните имена се достига до емоционалната кулминация:

... колко хубост, мощ се крий

в речта ти гъвкава, звънлива –

от руйни тонове какъв разкош

какъв размах и изразитост жива?

Не е трудно да се усети цялата сила, която носят обичта и преклонението, възторгът и гордостта от изключително високата стой¬ност на българския език. Чрез изразителни¬те възможности на самия език е постигнато утвърждаването на неговата значимост ка¬то естетическо въздействие и сила. Точно подбраните определения на качествата на родната реч изграждат по художествен път нейния извисен образ, достоен да вдъхно¬ви всеки истински творец.

Родният език винаги е в основата на жи¬вота и историята на народа ни от векове насам. Затова като поет и родолюбец Иван Вазов е дълбоко огорчен от отношението на зложелателите на българския език. Без да познават или без да приемат неговите ви¬соки изразителни възможности, те отправят груби обвинения към него:

Не си можал да въплътиш в теб

сьзданията на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп –

за груб брътвеж те само бил орисал!

Уместно звучат тук иронията и сарказмът на поета. Преизказните глаголни форми ясно показват дистанцията на лирическия го¬ворител спрямо онези, които се нареждат в лагера на хулителите, лишени от родолюби¬во чувство или пък чужди на всичко българ¬ско. За тях да отрицават е просто модно ув¬лечение. В това обаче поетът съзира явно заплаха за съществуването на един превъз¬ходен език, какъвто е българският. Сляпото подражание на безумното, лишено от здра¬ва основа и смисъл хулителство, въвлича и „нашите”, както и „чуждите” в низки клеве¬ти, водещи до отрицание, пораждащи нова страдалческа участ на езика ни: „охулен, опетнен със думи кални”. Непростима и не¬допустима е тази позиция, която може да се определи единствено като предателство, когато българи се обръщат срещу родния си език, като го отричат. Именно това Вазов определя кат „общия позор”, резултат от кле¬ветничество и низост. Обвиненията са сре¬щу „всичко мило нам и родно”, което е изграждало устоите на българската народност дълги векове. Поддържало е пламъка на пат¬риотичното чувство и гордостта на една от най-първите нации в Европа. Зложелателството е потресаващо, дори и със своята дъл¬готрайност:

Туй слушам се, откак съм на света!

Се туй ругателство ужасно, модно,

се тоя отзив, низка клевета...

Лирическият говорител изразява позици¬ята на родолюбивия българин, за когото съдбата на обичания роден език не може да бъде незначителна. Болката от несправедливата оценка за българския език идва най-вече от факта, че тя е плод на „ругателство ужасно, модно”, че не реалното и задълбоче¬но познание на езика са водещи, а мнение то на някой невежа или човек, който не познава същността на родното ни слово. Безличността на подобен род хора се съдържа в неопределителното местоимение „някой”, употребено във възловите моменти от защита та на българския език.

Прякото обръщение към езика в цялата творба подчертава усещането за близост и съпричастност с неговата участ. За лиричес¬кия АЗ това е кауза, която изисква да бъде подкрепена със силата на чистата искрена обич на всеки българин и патриот. Най-яр¬ките аргументи в защита на родното слово творецът естествено открива в неговите неизчерпаеми възможности да пресъздаде всяка мисъл, всяко душевно вълнение с изключително богатата си изразителност. Точ¬но това има предвид поетът, като изрежда в градация качествата на българския език: „Ху¬бост, мощ... „, „ речта.... гъвкава, звънлива”, „руйни тонове”, „размах и изразитост жива” Ритмичността на словото, неговата песенност, съчетанието на звукове, които създа¬ват въздействието на мелодия, на музика, са ярки и неоспорими доказателства. Това е истинската същност на българския национален език — един древен, но жив език, въплътил в себе си духовното начало на българ¬ския народ и неговия път през времето. Език и народ са обвързани взаимно чрез духа.

Искреното стремление да се възвърне достойнството и славата на родната реч мобилизира творческите сили. Лирическият глас на поета заявява категорично своята възвишена цел - да превъплъти творческата мощ на българския език в най-красивите му форми и така да стане негов достоен защит¬ник и възхвалител:

Ох, аз ще взема черния ти срам

и топ ще стане мойто вдъхновение,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколение.

Личната позиция е изразена ясно, чрез АЗ-овата форма, различна от заявената в предишните строфи форма за множественост „ни”, „нашите”. Чувството за дълг и отговорност към съдбата на българския език тук вече се оформя като мисия на твореца, кой¬то истински познава и цени високите въз¬можности на словото. Теза и антитеза са използвани като образ на решителния отпор срещу хулителите:

Не си можал да въплътиш във теб

създанията на творческата мисъл! (...)



Ох, аз ще взема черния ти срам,

и той ще стане мойто вдъхновение...

Противопоставени са низкото и възвише¬ното, примитивното и съвършеното.

Опозицията „светло-тъмно” по великоле¬пен начин изразява противодействието срещу силите на мрака, които разрушават на¬родния дух и език: „черния срам” се преобразява в „светли звукове”, „калта” отстъпва на „чистий блясък”. Най-силното оръжие на твореца е „удара на твойта красота”. Чрез него ще срази „хулниците”, недостойни и низки в своето отрицателство.

Емоционалната напрегнатост в стихове¬те се съдържа в междуметието „ох”, използвано като анафорично повторение. Опти¬мистичното звучене в последните строфи на творбата се поражда от вярата на творе¬ца родолюбец в „бъдещото бодро поколе¬ние", както и от увереността, че истинското величие на българския език ще възтържест¬вува. Затова одата „Българският език” зву¬чи като апотеоз на родното слово и на всич¬ко „мило нам и родно”.

Творческата ангажираност на народния по¬ет Иван Вазов спрямо родния ни език стои в основата на въздействената му творба. Иск¬рената си убеденост в превъзходните качест¬ва на българския език самият поет ясно е раз¬крил в признанието си за него: „Хубав ли е нашият език? Хубав. Звучен ли е? Да... той е гъвкав, преливен, ярък в звуковете си, разнооб¬разен в интонацията си, енергичен, бих казал -мъжествен... Обладава богата ритмичност, годен е за всички стихотворни форми, ползва се с безкрайно богатство от рими... и е способен за най-музикален стих. ”

Вазов отправя своето послание като тво¬рец и патриот към всички българи - да съхраним и да обичаме родния си език като „език свещен” на нашите деди.