Страданието в разказите на Елин Пелин
Художественият свят на Елин Пелин е строго регламентиран, той притежава свои неизменни, утвърдени граници и характеристики - това е светът на българското село, пресъздаден в неговата затвореност, в особения му социално-икономически и духовно-морален облик.
Съдбата и участта на селянина винаги са се определяли от вечния диалог със земята, от непрекъснатата икономическа зависимост от държавата и несправедливо отредения социален статус. В личното си поведение и интимния си живот той винаги е бил подвластен на утвърдените, колективни морални норми, на общоприетите етични ценности и те са предопределяли и движели неговата съдба. Духовните му пориви, съкровените му копнежи, представите му за лична чест и достойнство, самочувствието и самосъзнанието му на човек винаги са се реализирали, съобразно критериите и оценките на околните. Философията му за живота, възгледите за собствената му съдба, закономерно са се формирали като резултат от натрупания и изстрадан исторически опит, от мъдрите наблюдения върху повтарящото се и неизменното в социалната му и човешка участ. Именно към тези трайни и неизменни черти, както в съдбата, така и в психологията и характера на българския селянин насочва таланта си Елин Пелин.
В изображението на българското село авторът е чужд на каквато и да е идеализация. Художественият му свят е светът на суровата и груба, но пределно правдива социално-битова реалност. Това е светът на малкото и грозно полско селце, с ниски олюпени къщурки , с разградените и боклукчливи дворища, из които по цял ден играят немирни и нечисти дечурлига , със старата черква със, зеленясалите керемиди и ниската камбанария със смачкания покрив и изкривения дървен кръст над нея , с песъчливите сипеи из улиците ( Летен ден ), с разградените стари гробища ( Задушница ), с дълбока и рядка кал по пътищата ( Андрешко ). Това е светът на бедността и мизерията, на сиромашията и недоимъка.
Разкривайки тъжната и нерадостна картина, Елин Пелин насочва вниманието на читателя към първопричините на тази житейска реалност. Затворените, безлюдни къщи тъжно и глухо немеят, защото хората изпълняват своя жетвен дълг сред запаления въздух и адската мараня& #39;& #39; на полето; две-три полуголи, нечисти деца се пърпелешкат лениво из горещия пясък на улицата , защото за тях няма кои да се погрижи. Мъчителна, тягостна и тъжна е картината на тази действителност Мъчително, тягостно и тъжно е и ежедневието на хората. Денят бе душен и тъжен. Слънцето упорито бе се спряло посред синия небесен купол и сипеше огън и жар от висините. Чувстваше се страшна умора, ( Летен ден ).
Полето, нивите, угарите, стърнищата са трайните битови белези на Елин-Пелиновия художествен свят. Те са устойчивите форми, свързани с трудовото ежедневие на хората. И сякаш именно чрез тяхното описание авторът внушава горчивата истина, и със собствената орисия, и с враждебността на света като цяло. Почти сетивната осезаемост на пейзажите, повтарящата се употреба на сродни в смислово-емоционалното си въздействие оценъчни определения и разширени глаголи предизвикват неизменната представа за жертвеност и мъчителност. Грозна тримесечна задуха се простря навсякъде и се застоя, да суши, да пали (...) Нажежената природа сдоби печален и убийствен вид. Мълчаливо се навеждаха и изправяха мълчаливо, като че събираха трупове на бойното поле, градяха на, кръстци празните снопи и кръв капеше от сърцата им. ( Напаст божия ). И сякаш именно в тази лаконична, но максимално сгъстена и наситена от съдържателна и емоционално-психологическа гледна точка картина, се отразява вечната трагично-гибелна участ на отрудената селяшка душа. Стремежът й да устои на мъчително безизходното, да надмогне обективно предопределеното, да се пребори със суровата и безпощадна стихия на времето, да защити човешкото си право на съществувание граничи с акта на жертвената себе отрицателност Историческото битие на селянина трудът винаги е бил главната, опрелеляща и не изменна характеристика на живота му. В зависимост от условията на този труд, от неговите крайни резултати, от смисъла и предназначението му той се е възприемал разностранно.
Вечният и неразривен контакт със земята и природата са превърнали труда от естествена форма на живота, в установена жизнена потребност,в участ, и съдба. Вътрешното желание за дела и активност, поривът към творческа и смислена лична реализация ражда неукротимите планове на Лазар Дъбака и дядо Корчан. В село по цял ден се чуваха ударите на острите им брадви ….., не сещаха умора, не правеха почивка. От сутрин до вечер,…все работеха, ( Ветрената мелница ). Когато трудът се превръща в начин за постигане на собствените духовни пориви и стремежи, той не усеща. Враждебна, и сякаш насочена срещу човека действителност, превръщат дълга към земята и близките от чувство на радост и удовлетворение в усещане за мъчителна жертва и болезнена борба.
Отчаяние и страх, безсилие и безпомощност излъчва_всеки_жест и в поведението на Боне Крайненеца от разказа На браздата , защото за него смъртта на Сивушка е равносилна на отнето лично право на живот. Бедността, мизерията и недоимъкът превръщат не само труда, но и изобщо живота на селянина във вечно тревожно очакване. И колко самотен, и колко обречен е той от тази своя неизменна страдалческа участ: Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна ..Белчо…, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ . В този поглед, насочен отвътре-навън, се оглежда цялата истина за мъченическата селяшка драма, за съдбата на малкия, потиснат и обезверен, безсилен и безпомощен обикновен човек. И неслучайно в повечето от разказите му, обвързани с проблема за труда, се налагат представите за мъчителната напрегнатост, за крайната изтощтителност, за върховното изпитание на човешките сили и воля. Елин Пелин умело постига внушението за трайните характеристики на селската участ- участ страдалческа, мъчителна и безрадостна участ трагедия. Съзнанието, че именно тези са вечните и неизменни белези на селската съдба ражда и вътрешното убеждение за фаталната пред определеност на земния живот. Нас ни са записали у дяволския тефтер още кога сме се родили , възкликва спонтанно и неподправено дядо Матейко от разказа На оня свят . Съзнанието, че някаква висша сила, че някаква фатална пред определеност тегне над страдалческите им съдби, не може да бъде преодоляно - то произтича от вечното и закономерно повтарящото се в ежедневието им, от обективно потвърждаващото се в живота им. И в този,смисъл героите на Елин Пелин не могат да бъдат съдени нито за това, че утеха и успокоение търсят в кръчмата, нито за това, че душите им огрубяват. Че пиянствуват- пиянствуват, всички пиянствуват.За добро, а не от добро. ( Андрешко”) Загубата на надеждата, отчаянието, и безизходицата довеждат човека до мълчаливата форма на бягството от проблемите, до откъсването от суровата и груба реалност.
Образът на селската кръчма често се откроява в пространствените белези на Елин-Пелиновия худ. свят и това не е оригинално хрумване на твореца, а придържане към житейската правда. Защото именно кръчмата в този затворен, изолиран селски свят е мястото, където човекът в контакта си с другите, може да сподели своите болки, да забрави реалността и да успокои сърцето си.(“Летен Ден “).
Жизнената устойчивост, виталната воля са трайни и неизменни, утвърдени във времето и историята черти от националния характер. Лазаринка намира сили да запее, Боне Крайненеца търси разрешение на своята драма, а дядо Захари повтаря: Не бой се, чедо, не бой се! ( Закъснялата нива , На браздата , Спасова могила )
