Стефан Стамболов
(31 януари 1854 - 6 юли 1895 г.)
Роден е в гр. Велико Търново. Учи в родния си град (1866-1869), а след това е стипендиант в Духовната семинария в Одеса (1870-1872). Изключен от семинарията заради връзки с руските революционери. През 1873 г. е учител в Търново, а след това се прехвърля в Румъния, където попада сред българската революционна емиграция. Делегат е на Търновския революционен комитет на Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ (20-21 август 1874). През есента на 1874 г. е определен за апостол на БРЦК за вътрешността на страната. Живее в Цариград (1874). От април 1875 г. се прехвърля в Букурещ и участва в Общото събрание на БРЦК на 12 август 1875 г., което взема решение за въстание. Избран е за апостол на Старозагорския революционен окръг и става един от ръководителите на Старозагорското въстание (1875). След неуспеха на въстанието заминава за Румъния, където присъства на събранието на БРЦК в Гюргево (1 октомври 1875), на което е решено да се организира голямо въстание в България през пролетта на 1876 г.
Определен е за главен апостол на I (Търновски) революционен окръг. Под негово ръководство се насрочва общо събрание на окръга в гр. Горна Оряховица (24-25 април 1876) за определяне на деня на въстанието. След разгрома на Априлското въстание се прехвърля в Румъния и участва в ръководството на Българското централно благотворително общество. Участва в Руско-турската освободителна война (1877-1878) като секретар на военния пратеник на Славянския комитет и се грижи за Българското опълчение.
След Освобождението през 1878 г. се установява в Търново като адвокат. Участва активно в движението против Берлинския договор и е един от основателите на Търновския комитет „Единство". Активен член на Либералната партия. Народен представител във II-VIII (1880-1895) обикновено народно събрание (ОНС). Подпредседател на II (1880) и IV (1884) и председател на IV (1884-1886) ОНС. Обявява се против режима на пълномощията на княз Александър Батенберг (1881-1883).
Дописен и редовен член на Българското книжовно дружество (1884). Участва в Съединението (1885) и в Сръбско-българската война (1885) като доброволец. След детронацията на княз Батенберг (9 август 1886) застава начело на контрапреврата, а след абдикацията на княза влиза в регентския съвет (26 август 1886 - 25 юни 1887). Свиква III велико народно събрание (ВНС) за избирането на Фердинанд за български княз (1887). Отцепва се от Либералната партия и полага основите на Народнолибералната партия (стамболовисти) (1887-1895).
Като председател на Министерския съвет и министър на вътрешните работи (1887-1894) въвежда диктаторски методи на управление и преследва опозиционните водачи - установява т.нар. стамболовистки режим. Преследва русофилите и потушава сурово офицерските бунтове в градовете Русе и Силистра през 1887 г. Провежда политика на откъсване от Русия и се стреми към ориентиране към Австро-Унгария, Германия и Великобритания. С непримиримата си политика към Русия затруднява международното признаване на избора на българския княз, заради което Фердинанд го заставя да подаде оставка (19 май 1894).
Съсечен на 3 юли 1895 г. в гр. София от политическите му противници и на 6 юли умира от нанесените му рани.
